Заети с грижите си, рядко си спомняме за хора и събития, с които е преминал животът ни. И когато полк. Весел Димчев, мой колега от сп. „Военна техника“ ми съобщи, че дъщерята на нашия главен редактор иска да се съберем отново, изпитах истинско неудобство. Поводът – 100 години от рождението на майка й Полина Недялкова, първата жена, и то българка – генерал от бронетанковите войски. А след смъртта й през 2001 г. рядко имах повод да разговарям с някого за нея.
Започнах да търся материали за тази забележителна жена, с която животът ни бе срещнал. Оказа се, че няма особени писмени източници за живота и дейността й. Във вездесъщия интернет открих откъслечни публикации, свързани главно с годишнини от смъртта й, в които реалните факти понякога се примесват с измислици. Реших да подредя и малкото съхранена информация, за да се открои личността на човек, понесъл на плещите си изпитания, белязали цяло столетие.
Трудно е да се откроят най-важните моменти от живота й, защото са много. Може би защото за хората, свързали живота си с армията, не се говори много. Но когато в първите дни на януари 2001 г. траурни салюти прозвучават на гроба й и се чуват прощални слова от нейни бойни другари, от името на МО и ред държавни институции, става ясно, защо точно тя е първата българка, получила високото военно звание „генерал“. На „възглавничката“ са отличията, с които е удостоявана. Сред българските са златната звезда на „Герой на социалистическия“ труд, ордените „Георги Димитров“, „Народна Република България“, „9 септември 1944“ и др. Съветските са „Бойно Червено знаме“ (за Испания), „Червена звезда“, „Дружба на народите“. Посмъртно през 2007 г. й е присъден орден „Велика победа 1941-1945“, който получава дъщеря й Цвета Недялкова.
Когато гръмна новината за присъденото й генералско звание, това естествено привлече вниманието на българската и съветската журналистика. Новината беше оценено и от френската, испанската и от италианската журналистика. В България пристигнаха екипи от френската телевизия и в. „Монд“, за да отразят събитието със специален филм и много материали. Миланският вестник „Корире де Ла сера“ подробно разказа за живота на ген. Недялкова и подчерта, че званието й е
логично признание за кариерата
на жена, прекарала целия си съзнателен живот сред войниците.
А руският ген. Ваганов, поздравявайки я, каза, че ако би могъл, би събрал цветята от цялата земя и би ги поднесъл на тази жена с необикновена съдба.
Съдбата й наистина е невероятна и не може до си опише накратко.
Полина Недялкова е дъщеря на изтъкнати антифашисти. От малка изпитва трудностите на изгнаническия живот. След събитията през 1923 г. баща й е задочно осъден на смърт и още 11-годишна е принудена да емигрира през Турция в Съветския съюз.
Непривично за жена, но в духа на всеобщото увлечение по техническите науки през 30-те години на ХХ век, Полина избира да продължи образованието си във Военната академия за механизация и моторизация на Червената армия в Москва, а след това участва като доброволец интербригадист в Гражданската война в Испания – инженер е по ремонта на единствената танкова бригада на Републиканската армия.
В Мадрид, Гуадалахара, Брюнете, Алкала де Енарес Недялкова организира ремонтни бази, производството на недостигащите резервни части и лично участва във възстановяването на бойната техника непосредствено на бойното поле. При боевете при Гуадалахара се наложило с помощта на стоманени въжета да се извлекат повредените машини под вражеския обстрел.
За успешното изпълнение на задачата сеньорита инженер, както масово я наричат испанските й другари, тя получава първия си орден „Бойно Червено знаме“.
Думата на „сеньорита инженер“ тежи пред бойците в Гуадалахара, Харама, Брюнете; уважават я и за смелостта й пред най-големи опасности. Оттогава за цял живот тя носи с любов и гордост синята испанска барета. Простичка, обикновена синя барета, изпратена й от един испанец, един от малкото живи нейни другари, с които бе воювала край Гуадалахара и Мадрид. През 1996 г. кралски указ признава подвига на близо 500 наши сънародниците. 57 години по-късно Испания обявява, че ще им предостави почетно гражданство.
През 1938 г. със званието „инженер-капитан“ Полина Недялкова се завръща от Испания и започва работа в Бронетанковото управление на Червената армия. Длъжностите, през които преминава, са военен представител в заводите, произвеждащи военна техника,
инженер-изпитател на първите плаващи танкове
от серията Т-40 като командир на женски екипаж.
В съдбоносната нощ на 21 срещу 22 юни 1941 г. е дежурна в Министерството на отбраната. Тя е човекът, който според спомените на главния маршал на артилерията на Съветския съюз Воронов, отваря секретния плик за мобилизацията. Според собствените й признания, първата й бойна дейност е да организира автотранспортни роти за превозване на боеприпаси към фронта.
В първите дни на войната тя подготвя екипажи, които изпраща на фронта. С речници нощем изучава инструкциите за експлоатация на получените като помощ чуждестранни машини, а през деня обучава екипажите за тях. Организира ремонтни бази. След това като старши инженер по танковете заминава на фронта. В редовете на Втори Украински фронт Недялкова преминава през пътищата на войната, а победата я заварва в гр. Сенец, на унгарско-чехословашката граница, където изпълнява специално поръчение.
След края на войната тя продължава работата си, ставайки майка – на бял свят идва единствената й дъщеря Цвета.
След 19 години служба в Съветската армия през 1951 г. инженер-подполковник Полина Недялкова се завръща в родината и в продължение на три десетилетия служи в Българската народна армия. Участва в развитието на бронетанковите войски, в техническото превъоръжаване и модернизацията на войската. Назначена е за началник на Автотракторното управление на Министерството на народната отбрана, а по-късно – за зам.-началник на Главното автобронетанково управление. Респектира със своя богат боен опит и солидната инженерна подготовка. За работата й се разказват легенди.
Неин колега, военен инженер, си спомня: „Тя веднага спечели авторитет не само с твърдата си воля на командир, но и с познанията си, със солидната си теоретическа и практическа подготовка. Трудно е да я обориш и по проблеми от нейната област. Владее военната наука, участвала е в оперативни командно-щабни занятия. Съчетава
твърдост на характера, остър ум и неизтощима работоспособност
Истинско предизвикателство е възложената й през 1967 г. задача да организира издаването на военнотехническо списание. Като главен редактор на сп. „Военна техника“ се справя отлично и с тази задача. А за нея се изискват не само военнотехнически знания, но и висока обща култура. Тук проличава умението й да привлича хората около себе си. С богатата си душевност и широка обща култура. Тя се интересува не само от военното дело. Вълнуват я литературата, музиката, живописта. Близката й дружба със семейството на Максим Горки, с известни артисти от МХАТ, както и с наши творци като режисьорката Веселина Ганева, актрисата Таня Масалитинова, балерината Люба Колчакова, художниците Златка Д ъбова и Христо Нейков, я правят съпричастна на голямото изкуство…
Полина Недялкова имаше широки обществени контакти; приятелства с хора от различни държави и социални кръгове. Беше съпричастна на личните проблеми на хората, с които животът я срещаше – никога не оставаше сама. Посещаваха я известни личности, военачалници, хора на изкуството.
В нашата редакция гостуваха и съветските космонавти Андриян Николаев и Валентина Терешкова. И още нещо – непривично за военна обстановка, около нея имаше някаква особена топлота. Невисока на ръст, с проницателни сини очи, тя покоряваше всички със съхраненото си чисто женско очарование, със стаените в погледа искрици смях, с мекотата на жестовете. И с неизменната синя барета върху светлите коси.
Доближавахме се до нейния свят и чрез нескритата й обич, привързаност и всеотдайност към нейното семейство – майка й Цвета, брат й Владимир, дъщерята Цвета със зетя Владимир, и, разбира се, внучката Полина – нейната голяма любов.
Бяхме свидетели на свръхангажираното й ежедневие като военен специалист и общественик, като взискателен главен редактор, който изумяваше и с висока езикова култура, както и към нашите лични проблеми. Защото воинът, генералът, живееше като обикновен човек.
Лидия Маркова
