Владимир Вазов е от малцината български генерали, който се превръща в национален герой благодарение на родната военна школа. Още през 1885 г. по време на Сръбско-българската война, едва 17-годишен, той се записва доброволец. Комисията обаче не го приема, защото четиримата му братя – Иван – Патриархът на българската литература, Георги, Михаил и Никола, са на фронта. Затова се решава, че непълнолетният Владимир не може да бъде включен във войската. Той обаче тръгва на своя глава пеш от София за Сливница, за да се присъедини към Артилерийската пионерна дружина, която командва брат му Георги. Владимир стига до бойното поле и с почуда установява, че то е тихо. Ден преди това в Цариброд е сключено примирието. Великите европейски сили са принудили младото българско княжество да спре устремното си настъпление към Сърбия. Този първи неуспешен опит за воинска кариера не отчайва Владимир Вазов. Той се връща в Пловдив, за да завърши средното си образование и веднага след това кандидатства в новосъздаденото Военно училище.
След завършването му е изпратен в полка в Шумен, което е
първата стъпка в кариерата
му на създател на българската артилерия. Началото на военната му служба съвпада с подготовката на специална военна комисия, която трябва да одобри и закупи оръдия от Русия. В нея е включен и младият капитан, независимо че брат му Георги е участвал в бунта на офицерите-русофили и е емигрирал, за да спаси живота си именно в Русия. През 1896 г. Владимир е преместен в София в 4-и артилерийски полк. Следва едногодишно обучение в стрелковата школа в Царское село край Санкт Петербург, което е лятната резиденция на руските императори. В основаната през 1882 г. школа годишно са приемали само 35 офицери и през 1902 г. единствения чужденец е Владимир Вазов. След завършването й той става най-подготвеният артилерийски специалист в България.
През 1904 г. е включен в нова комисия, която трябва да достави оръдия. Изборът е от най-добрите френски и немски. Тогава се преценява, че най-добри за българската армия са скорострелното полско оръдие „Шнайдер и високопланинското „Круп“. През 1906 г. със заповед на военния министър Михаил Савов се създава българска артилерийска школа, а един от нейните ръководители е Владимир Вазов. През Балканската война 4-и полк на Първа Софийска дивизия е на Чаталджанската позиция. Под командването на Владимир Вазов са близо 1500 човека. На 4 и 5 ноември 1912 г. той дава заповед за масиран огън на артилерията, която да подкрепя напредващите ни части. Те дават изключително малко жертви. Това не остава незабелязано от английски кореспондент, който отразява хода на военните действия и той пише: „С една ловкост, която учудва всички,
българската артилерия взема надмощие
През 1917 г. полковник Владимир Вазов е назначен за командващ на 9-а Плевенска дивизия и едва ли е предполагал, че с нея той ще остане в световната военна история с името Героят от Дойран. Под неговото пряко ръководство на фронта от Вардар до Дойранското езеро се създава дълбоко ешелонирана отбрана. Боевете на тази позиция продължават с прекъсвания от пролетта на 1916 г. до септември 1918 г. Само в четиридневните боеве през септември1917 година англичаните дават 12 000 ранени и убити срещу 2000 българи. Заради тази победа Владимир Вазов е произведен генерал, а на фронта настъпва дълга пауза за прегрупиране на силите. Срещу 600 000-те българи в края на лятото на 1918 г. в Македония е изправена 620 000 съглашенска армия под командването на френския генерал Д’Епре. Стратегически позицията при Дойран е особено важна, защото през селото е най-прекият път към долината на Вардар и Солун. През лятото на 1918 г. генералът е разработил тактически план и са изградени 4 позиции в дълбочина. Срещу тях се изправят войските на английския генерал Милн, който е решен на всяка цена да смаже българите и да напредне към Солун. От 4 септември започват разузнавателни самолетни полети над позицията и рядка артилерийска стрелба. На 13-и разузнаването донася, че противникът се готви за настъпление. Боят започва след 3 дни, като преди това генерал Вазов е свикал командирите и ги е предупредил, че най-вероятно на разсъмване ще бъдат нападнати, а от изхода на битката зависи съдбата на България. За тези решителни дни той пише в своите „Животописни бележки“:
„Предстои решителен бой
Ако удържим – добре, но ако не удържим, ще бъде цяла катастрофа, защото всичката ни артилерия ще остане в ръцете на противника, а в такъв случай не може да се мисли дори за оказване на съпротивление на по-задните позиции. Трябва да победим или …да умрем.“
Артилерията на англичани и французи изстрелва по българските позиции 350 000 снаряда, включително и газови. Но благодарение на изградените от ген. Вазов укрепления, българите дават едва… 9 убити и 40 ранени. След два дни английски и гръцки дивизии тръгват в атака. Спират я 220 оръдия и 400 минохвъргачки под командата на ген. Вазов. Главнокомандващият фронта ген. Милн след години ще напише: „Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени“. На 19 септември е крушението на съюзническите армии. Ген. Милн е загубил около 47 000 англичани и 20 000 гърци, докато българите губят по-малко от 500 бойци. При такова съотношение е ясно защо Владимир Вазов остава в историята като един от най-великите пълководци. След победата той моли Генералния щаб в София да настъпи към Солун. Вече е късно. Станал е пробивът при Добро поле и той получава нареждане да се оттегли. Неговата победа обаче е използвана като коз на преговорите в Солун и е постигната договорката армията ни да се изтегли от Македония с цялото си въоръжение и България да не бъде окупирана от войски на воюващите с нея сърби, гърци и румънци.
Английското признание
Минали са 18 години от битката при Дойран. През април 1936 г. в Съюза на запасните офицери, дейността на който е възобновил ген. Владимир Вазов през 1920 г., се получава покана до българският военен герой да гостува на конгреса на Британския легион в Лондон. Най-много за гостуването му в Лондон настоява Джон Франсис Милн, същият генерал, с когото са воювали при Дойран. Всъщност делегация на легиона начело с Милн посещава София в началото на май, а когато си тръгват, с тях са и трима българи, водени от ген. Вазов. Това е част от една дълга дипломатическа подготовка за посещението на английския крал Едуард VIII, който наистина идва с кораб в Евксиноград и се среща с цар Борис III. Освен размяна на военните делегация в София на 24 май идва и сър Едуард Бойл, председател на Балканския комитет в Лондон, депутат в парламента и сътрудник на Форин офис. Той пък изнася лекция в аулата на Софийския университет.
При посещението си в Лондон още на гарата ген. Милн се провиква към събралото се множество: „Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран”. Владимир Вазов е приет и от Едуард VIII в Бъкингамския дворец. Двамата обсъждат перспективите на българско-английското сътрудничество. Веднага след завръщането си ген. Вазов дава отчет на Борис III. Извън дипломацията обаче, по-интересното е, че при представянето му на конгреса ген. Хамилтън, воювал при Галиполи, го представя: „Това е генерал Вазов, който беше наш противник при Дойран, а сега е наш добър приятел”. Председателят на Британския легион Фредрик Годли пък му дава думата за приветствие към участниците на конгреса с думите: „Той е един от малкото чужденци, който фигурира в нашата военна история”.
В своята биографична книга ген. Владимир Вазов обаче с чувство за реализъм пише: „И при много случаи бях предмет на голямо внимание и почит. Защо? За моята скромна личност ли? Не! В мое лице англичаните отдаваха заслужена почит към 9-а пехотна Плевенска дивизия”.
Всъщност и до днес стратегията, приложена от Владимир Вазов при Дойран, се изучава във военните академии в Европа, САЩ и Япония. Англичаните, които го посрещат така радушно, обръщат особено внимание на бункера, изграден по негов проект, и дълго време го използват при различни войни, дори и в най-отдалечените краища на света.
Игор Илиев
фото „Изгубената България“
