Семейството на Мони Мошонов е от Сливен. Той е единственият, който не се е родил в България, а в израелския град Рамле през 1951 г. Там баща му, юрист по професия, е трябвало да храни семейството си като продавач на платове. Самият Мони е рус и синеок и силно се е различавал от децата в Рамле – наследници на преселници от Магрепа и Йемен. Като войник участва в ансамбъла на армията – най-напред на сухопътните войски, а след това на авиацията.
Той неведнъж е номиниран за „Оскар“, но сега за първи път има номинация за чуждоезичен филм. Участвал е и в надпреварата за „Златната палма“ в Кан. Мони Мошонов е сред най-популярните в киното и телевизията в родината си. Партнирал си е с холивудски икони като Марк Уолбърг („Трансформърс“), Хоакин Финкс, Гуинет Полтроу (Two Lovers) и др. Вече пристигнаха и първите положителни отзиви от Ел Ей, където филмът беше гледан от членовете на Американската филмова академия. „Пътят към Коста Дел Маресме“ взе участие и на Нюйоркското издание на фестивала So Independent, провеждащ се в култовия Tribeca Cinemas. Неговата игра в „Пътят към Коста дел Маресме“, който вече има своите премиери в България и в чужбина, е забележителна и няма българин, който да не заплаче, когато той казва на дъщеря си във филма „И предай на още неродения ми внук и нека се помни, че нашата родина винаги е била и е България“. Филмът „Пътят към Коста дел Маресме“ с режисьор Иван Ничев, е българското предложение за „Оскар“. В класацията в първата българско-израелска продукция участва под заглавието „Българска рапсодия“.
– Вие сте първият сабър (кореняк израелец) от Вашето семейство. Как успяхте да изиграете ролята на български евреин във филма на Иван Ничев „Пътят към Коста дел Маресме“?
– Наистина съм сабар – кореняк израелец, но съм от българската общност и това ми помага не само във филма. Не се чувствах чужд и не ми беше трудно, защото познавам историите на много евреи от България. Това го нося като „багаж от къщи. Проблемът беше в българския език. Винаги съм мислил, че не само разбирам, но и добре говоря български, но се наложи да се преборя с езиковите си грешки. Оказа се, че вкъщи сме говорили доста неправилно, или поне не литературно. Наистина съм сабър, но заедно с това съм българин.
– В българския филм играете с култовата Татяна Лолова, която е почти на възрастта на Вашата майка. Как се сработихте с нея?
– Татяна Лолова е талантлива и това ми помагаше много. От значение за ролята е не възрастта, а жизненият и професионалният опит. Освен това ми беше интересно да беседвам с нея за цялостното развитие на театъра, по времената, когато всеки от нас е бил на сцената. За ролите, които сме играли, за трактовката им.
– Вие сте и режисьор. Как оценявате сътрудничеството си с Иван Ничев и не Ви ли се е искало да се намесите в постановката на дадена сцена и да измените неговото решение?
– Когато започнах да режисирам, продължавах да играя. Разбирам нуждите на артистите. С Ничев бързо намерихме общ език. Когато и режисираш, и играеш, ти знаеш предварително малко повече за това, което трябва да се получи като резултат. Това за актьора понякога не е особено здравословно, понеже, ако е и режисирал, може да му повлияе на изразните средства, и на естествеността. Но не и в този случай. Между нас всичко вървеше гладко и приятно. Аклиматизирахме се бързо един към друг.
– Знам, че освен актьор и режисьор сте и писател.
– Наистина, освен, че режисирах, съм написал някои неща – книга, сценарий по нея и някои скечове и политически смешки с моя приятел и партньор Шломо Бараба. Много обичам да пиша, въпреки че това не е пряката ми работа.
– Кажи на неродения ми внук, а и ти винаги помни, че твоята родина е България – това са най-запомнящите се думи във филма на Иван Ничев „Пътят към Коста дел Маресме“, които изричате, а в салона нямаше човек, който да не плачеше. Знам, че така са приемали тази сцена и в Рим, и в Торонто. Разкажете за работата си по тази сцена.
– Това е един от акцентите във филма. Спомних си разказите на майка си как се е разделяла с родителите си през 1948 г. По принцип, тогава първо в Израел заминавали младите. Не се знаело дали раздялата не е завинаги. Много се вълнувах, когато правих тази сцена. Има такива ситуации в театъра и в киното, когато играеш нещо и уж не си ти, но ситуацията ти напомня нещо съкровено. Налага се да се овладееш, за да изработиш образа. Но при тази сцена не можех да се владея. Играта ми излезе извън контрол. Имах две възможности – аз да заплача или да разчувствам публиката и да я просълзя. Воювах със себе си, защото никога не съм бил толкова близко до това как са се чувствали и действали моите баба и дядо и заедно с това толкова близко до себе си, като човек с български корени. Екипът, с който работих, също бе много развълнуван. След като заснехме сцената, три дни не се върнах на снимки.
– Освен в театъра и киното, в Израел Вие сте известен като един от творците на политическата сатира. Знаменит е Вашият образ на един мумифициран, подскачащ кабалист, наречен Баба Буба. Как стигнахте до този образ?
– Изиграл съм много комични персонажи, но този влезе в пантеона на политическата сатира на Израел. Стигнах до този образ случайно. Това бе по времето на първата война в Персийския залив. Хората в Израел бяха в истерия. Ние имахме фиксирано седмично сатирично предаване по телевизията, което се наричаше „Зе озе“ („Туй то“). Просъществува с голям успех 20 години. Ние бяхме в не по-малък стрес от зрителите, но решихме с продуцентите и с ръководството на телевизията, да не го прекъсваме и през войната. Това бе злобата на деня. Тъй като Израел не можеше да отвърне на ракетите, които падаха над главите ни, такова било споразумение със САЩ, във вестниците започнаха да се публикуват заедно с новините, различни успокояващи изчисления на известни и не толкова известни кабалисти и нумеролози. Те, чрез много сложни системи на изчисления, се опитваха да докажат, че Израел ще излезе морален победител в тази война. По повод на тази сложна игра на цифри беше създаден Баба Буба – Отчето-кукла. Образът на този уж кабалист – човек, объркан и изплашен не по-малко от зрителите. Толкова им допадна, че те дори забравиха страховете си. Образът му, според зрителите, и до ден-днешен минава за най добрия, от тези които съм създавал в „Зе озе“. Когато човек се намира в психологическа травма, най-лесният начин да излезе от нея, е да се огледа в комичен образ.
– „Пътят към Коста дел Маресме“ е номиниран за „Оскар“ за чуждоезичен филм под заглавието „Българска рапсодия“, но знаем, че не за пръв път Ви номинират за големи награди. Участвали сте и в надпреварата в Кан. Когато целият филм е номиниран, актьорът също ли се чувства кандидат на славата?
– Няколко филма, в които съм играл, бяха номинирани за фестивала в Кан. Сред тях са американските „Тази нощ ще е наша“ и „Двама бащи“ и израелските „Морската невеста“ и „Китоба“ („Брачен договор”) на Амос Кетай. Всеки артист, който участва в номиниран филм, е всъщност претендент за награда. Най-известният от тези филми е „Късна сватба“. Станах толкова популярен с ролята си в него, че често ме питат дали съм наследник на изселници от Грузия, защото там играя грузинец. Винаги казвам, че аз съм българин.
Искра Декало,
Тел Авив, специално за
в. „Българска армия“
