Софийският международен панаир на книгата през декември даде концентриран израз на тенденции, които опровергават общоприети твърдения за състоянието на литературата, книгоиздаването и четенето изобщо.
Преди всичко, у нас продължава да се чете. И става ясно, че истинският въпрос е какво точно се чете, а не дали се чете. Поплакът, че четенето намалява, иде преди всичко от големите издателства, които десетилетия наред подценяват аудиторията с нискокачествени и високотиражни четива. Малките издателства у нас правят издания на европейско и дори световно равнище. ИК „Жанет 45“, както заяви неотдавна доайенът на българската поезия Иван Теофилов, в момента функционира като министерство на културата. Неоспорим факт е, че в него публикуват най-значимите автори от всички поколения – всъщност, тези поети, писатели и драматурзи, които пробиха, или имат реален шанс да пробият в чужбина. Издателства като „Да“, „Ерго“, „Факел експрес“, „Агата-А“, „Критика и хуманизъм“, „Аквариус“, „Сонм“ и др. дават достойното лице на българската култура – независимо от всекидневната им битка с пазара.
За съжаление, техните изпипани книги трудно могат да достигнат до широката медийна публичност, която се опиянява от себе си, неспособна да представя новите книги, камо ли литературните процеси. Медиите не търпят литературни авторитети, изградени извън техните енергично пожълтяващи територии или говорещи на друг език. Литературната критика се занимава повече със самата себе си, отколкото с литературата. Това отваря вратата за блогърите, които обичат литературата, но невинаги са особено добре подготвени да четат една книга в контекста на друга или изобщо на цялостния литературен процес. В резултат често четем вместо критика доброволно написани извън издателствата пиар съобщения…
Затова и надали сте чули за „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова, „Ранни стихотворения 1960-1967“ от Иван Цанев, „Книга на мълчанието“ от Борис Христов, „Стихотворения“ от Албена Тодорова, „Навътре“ от Стефан Иванов, „Тамбос“ от Людмила Миндова, „Германии“ от Владислав Христов и др. Защото 2014 г. беше преди всичко година на поезията. „Една и съща нощ“ от Христо Карастоянов е романът на тази година. Няма да пропусна и „При входа на морето“ от Емилия Дворянова. А през 2014-а към нас се завърнаха „Калуня-каля“ от Георги Божинов и „Пътуване по посока на сянката” от Яна Букова – два големи романа, събудени за нов живот. А като добавим и монументалното изследване „Балканският човек“ от Йордан Велчев, остава да кажем: никак, никак не е малко…
