През 2014 г. светът стана по-опасно място за живеене. Тази констатация – клише, е отправната точка, от която може да започне обзорът на събитията и процесите в сферата на международната сигурност за изминалата година. Възникнаха нови заплахи, някои от старите станаха болезнено натрапчиви, а нито една не изчезна напълно. Крим, Донбас, Сирия, Ирак, Афганистан, Източнокитайско море. Това е краткият списък на най-горещите точки през 2014 г.
И ако на Близкия Изток и Афганистан отдавна сме свикнали да гледаме като на конфликтни зони, то изненадата бе възникването на остра военно-политическа криза в Европа. Тя започна през март на Кримския полуостров, само на неколкостотин километра от България. Там, в уникалния Севастополски залив, още от началото на 90-те години се намира базата на руския Черноморски флот, а също и на украинския. След драматичните събития в Киев от февруари, при които президентът Янукович бе отстранен от власт в резултат на уличен натиск, местните власти в Крим поеха курс към отцепване от Украйна. Той беше насърчен и подкрепен от Русия. Появиха се т.нар.
зелени човечета –
въоръжени хора в униформи без опознавателни знаци, които започнаха да завземат всички стратегически пунктове на полуострова. Повечето от тези неидентифицирани лица бяха руски военни, идващи от базата в Севастопол, като към тях се присъединиха местни доброволци, борещи се за отцепване от Украйна. Когато целият полуостров бе завзет, официалното му присъединяване към Русия вече бе формалност – парламентът на Кримската автономия набързо гласува за провеждане на референдум, на който мнозинство естествено получиха привържениците на влизането в състава на Руската федерация и то стана факт още през пролетта.
Анексията на Крим от страна на Русия може да бъде анализирана от много гледни точки – международно-правна, политическа, морална и т.н. Но в чисто военен план най-впечатляваща бе пълната липса на съпротива от страна на украинската армия, която имаше немалко бази на полуострова, включително военновъздушна. Един след друг украинските кораби в Севастополския залив вдигаха бяло знаме, а последният командващ на флота контраадмирал Денис Березовски, назначен от Киев на 1 март, мина на страната на руснаците и днес вече е командващ на целия руски Черноморски флот.
Макар и непризнато от никого, отнемането на Крим от Украйна промени съществено военно-стратегическия пейзаж в нашия Черноморски регион. Русия вече има по-дълга брегова ивица от украинците, контролира напълно входа на Азовско море и най-важното – получи гаранция за трайно военно присъствие в стратегическите заливи на Севастопол и Балаклава (в съветско време там е била една от най-големите секретни бази за подводници).
Слабостта на украинската армия, загатната в Крим, се прояви с пълна сила след началото на бунта в Донбас. Пръст в него отново има Русия, която подкрепи с жива сила, военна техника и финанси местните сепаратисти. През лятото Донецка и Луганска област станаха арена на
пълномащабни бойни действия,
съпътстващ резултат от които бе свалянето на малайзийски пътнически самолет с над 300 души на борда през юли. Нито един от тях не оцеля и това бе шок за Европа, която рязко втвърди тона спрямо Москва. В хода на боевете украинската армия така и не успя да постави под контрол границата с Русия, а през септември намесата на Москва в конфликта се засили и украинците претърпяха поражение. През есента бе фиксирана линия на фронта, която с незначителни промени се запазва и до днес.
Сблъсъкт между украинската армия и сепаратистите в Донбас е най-мащабният военен конфликт, разигравал се в Европа след края на войните в бивша Югославия през 1995 г. Агресивното поведение на Русия показа, че Старият континент съвсем не е това, за което до сега го мислехме – зона на постмодерно заличаване на границите, мир и взаимно търговско преплитане между отделните държави. Военнополитическата криза в Източна Европа подчерта важността на НАТО. През 2014 г. смисълът от съществуването на тази организация бе преформулиран по нов начин, особено след като Русия започна да извършва провокативни полети на военни самолети по ръба на отбранителния периметър на Алианса. През септември на срещата на НАТО на високо равнище в Уелс бе взето решение да се подсили отбраната на страните от източната периферия на Пакта – Литва, Латвия, Естония, Полша и Румъния.
През тази година палмата на първенството за
най-опасна терористична организация
премина от Ал Кайда към новоизгрялата Ислямска държава в Ирак и Леванта. По-късно географското обозначение бе премахнато от името й. Тя възникна от отломките на някогашната сунитска съпротива срещу американската военна окупация на Ирак. Първоначално бойците на Ислямска държава се сражаваха срещу силите на президента Башар Асад в Сирия, но през лятото започнаха пълномащабно настъпление в Северен Ирак.
Ислямска държава бързо успя да овладее няколко големи населени места, като на 10 юни завладя втория по големина град на Ирак Мосул. После падна Тикрит, заговори се, че в опасност е и столицата Багдад. В края на юни терористите обявиха, че създават собствена държава – халифат като за неин лидер се самопровъзгласи Абу Бакр ал-Багдиди.
Смъртна заплаха надвисна над кюрдските общности в Ирак и Сирия, които бяха една от основните мишени на Ислямска държава. Легендарна стана битката за сирийския гард Кобане на границата с Турция. В крайна сметка ислямистите все пак не успяха да го превземат.
Може би най-сериозният проблем в борбата срещу Ислямска държава бе фактът, че в нейните редици се сражаваха не само сирийски и иракски ислямисти. Тя стана притегателен център за радикални млади хора от цяла Европа, които с готовност се вливаха в армията на терористите.
Извън идеологическите заклинания Ислямска държава се оказа и една много ефективна икономическа система. Несъмнено тя е най-богатата терористична организация в света, след като сложи ръка на няколко големи петролни находища в Ирак и плячкоса близо половин милиард долара от трезорите на Иракската национална банка в Мосул.
В края на лятото заплахата от Ислямска държава принуди американците да нанесат десетки удари срещу позициите на организацията и така индиректно да помогнат на сирийския президент Асад и на доминираното от шиитите правителство в Багдад. Всъщност именно през 2014 г. стана ясно, че трайното дистанциране на САЩ от поддържането на сигурността в Ирак е невъзможно.
Малко по на изток от Ирак,
в Афганистан годината бе преломна
за военното ангажиране на американците в тази азиатска страна. След 13 години масирано военно присъствие и активни операции срещу талибаните САЩ изтеглиха основната част от своите войски в Афганистан. Останаха само десетина хиляди души, чиято официална мисия ще бъде да обучават афганистанската армия. Това обаче съвсем не означава, че проблемите със сигурността в страната са станали по-малко.
Успоредно с изтеглянето от Афганистан американците напуснаха и една от своите основни опорни точки в Централна Азия – военновъздушната база Манас в Киргизстан. За годините на афганистанската кампания през това ключово летище преминаха 5,5 млн. военнослужещи на САЩ, в замяна на което в бюджета на бедната централноазиатска държава (а и в джобовете на нейните политици) се вляха стотици милиони долари.
В Източна Азия военно-политическото напрежение през годината бе резултат от неудържимия възход на Китай, който предявява претенции за контрол над Източнокитайско и Южнокитайско море. Точката на конфликт между Пекин и Япония са островите Сенкаку (имат си и китайско име, но то е непроизносимо), а малко по-на юг Виетнам бе скандализиран от безцеремонното разполагане на китайска петролна сонда в точка, смятана от Ханой за част от виетнамската ексклузивна икономическа зона.
В равносметката за международната сигурност за 2014 г. трябва да отбележим, че Русия стана много по-агресивна, Китай – още по-самоуверен, ислямистите – по-безцеремонни. На този фон нарасна и решителността на Запада да даде отпор на новите заплахи, както и на САЩ да запазят своето военно лидерство в света.
Пламен Димитров
