Сред многото годишнини, които бяха отбелязани през 2014-а за мен е знакова онази, който ни припомни за времето на цар Самуил. Навършиха 1000 години от смъртта на българския владетел, който по своеобразен начин ни връща към нашите, българските си корени. Наред с научните прояви, ангажиментите на столицата ни да бъде поставен паметник на цар Самуил, изложби в археологическия и историческия музей, в националната библиотека, образът на Самуил бе показван многолико. Свикнали сме да си представяме този български владетел преди всичко със загубената битка при Беласица и ослепените войници. Защо ли е така и дали пък не е права доц. дин Милкана Бошнакова, която твърди, че и в това честване българите спазваме традицията да отбелязваме трагичната смърт, а не рождението. Величествен щрих в годишнината – символ на владичество на цар Самуил бяха изложбите в археологическия, в историческия музей и в националната библиотека.
Няма как да не помня думите на акад. Васил Гюзелев, който констатира с тъга, че в размислите си за века на Самуил всеки от нас би трябвало да отправи следния упрек: ние българите, все още не можем да извлечем поуки за своето величаво и трагично историческо битие.
