„Години наред ние тренирахме себе си да заключваме дълбоко вътре в нас нашите истини, да не им позволяваме току-така да излязат, да укротяваме по-буйните от тях, да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на силно вълнение или на пиянска откровеност, желязната врата на автоцензурата се отваряше, за да излеем нещо от онова, което отдавна се беше насъбрало…“
Георги Марков
писател и театровед
В горчивите думи на писателя дисидент, посветени на вътрешното дисидентство, се крие и големият порив на изминалата театрална година: дълбокият стремеж на много български театри (държавни и частни, традиционни и експериментални, независими и не чак дотам) да прескочат капаните на неуспешно реализиращата се театрална реформа. За да експонират, доколкото е възможно, свободно и без унизителни еквилибристики, сериозни послания в началото на 21-ви век, които, впрочем, не са много по-различни от посланията на миналото. За неистовото усилие на театрите в провинцията да оцеляват по достоен начин, без да залагат на творческа автоцензура по отношение на некомерсиалните заглавия и без да правят твърде големи компромиси с репертоарната си политика, може да се говори дълго, но не и с оптимизъм. Що се отнася до лицето на театрална София през 2014-а, тази физиономия сменя толкова често маските си, колкото се менят и настроенията на режисьорите и театралните директори у нас.
Политици без политика, личности без лица
„Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт…“ (Г. Марков). Изключително точна диагноза и хирургически разрез на времето, както и на цялостната картина на театралните заглавия в столицата през изминалата година. Разбира се, театърът реагира директно на ставащите промени в социалния живот и политиката в една държава.
Най-силните заглавия тази година са различни като стилистика, режисьорски подход и краен резултат; обединяващ център е яростната непримиримост към фалша на днешния ден – властта е в ръцете на хора и структури, които нехаят за бъдещето, не знаят миналото, не се интересуват от проблемите на настоящето. Вътрешното дисидентство също е важен и центробежен мотив, особено в спектаклите на Военния театър: „Емигранти“ от Мрожек, „В полите на Витоша“ от Яворов, „Йерма“ от Лорка, „Откраднати разкази” от Доналд Маргулис. Впрочем тази година в театър „Българска армия“ по-силните постановки се играят на новата камерна сцена, зала „Миракъл“, отколкото на голямата, където актьорите присъстват, без да живеят активно. Това са спектаклите: „Откраднати разкази“ от Доналд Маргулис (реж. Красимир Спасов) с Меглена Караламбова и Кристиана Ценкова и „Емигранти“ от Славомир Мрожек (реж. Диана Добрева) с Милен Миланов и Александър Дойнов. Чудесни актьорски партньорства, разкриващи не само дълбочината на актьорските природи, сложните нюанси, вътрешната пластика и т.н., но и мощните послания на темата за вътрешното емигрантство и стремежа към свобода на духа, най-дефицитен по време на социални трусове и дълбоки кризи, в каквито безспорно още се намира българското общество. Това е и посланието на два от най-интересните моноспектакъла за тази година: „Дневникът на един луд“ от Гогол, с Николай Урумов, под режисурата на Лилия Абаджиева и „Колекционерката“ от Радослав Чичев в Театър 199 „Валентин Стойчев“ с Мая Бежанска – силно философска и поетична постановка на Катя Петрова.
От Шекспир до Брехт
Сред най-бляскавите спектакли на 2014-а е куклената фантазия за възрастни и деца „Бурята“ в СКТ, отново под режисурата на Катя Петрова, която тази година получи някои от най-големите награди на Международния куклен фестивал „Златен делфин“ (включително за най-добра режисура), присъдени за изключително въздействащия прочит на Шекспир, достоен за най-добрите сцени в Европа и по света.
Някои от най-интересните заглавия тази година са реализирани с неравна енергия и без ясна режисьорска концепция и стабилна структура – дългоочакваните „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов (реж. Стоян Радев) в Народния театър и „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ от Б. Брехт в Младежкия театър, не особено успешна постановка на Маргарита Младенова. От друга страна, „Сватбата на дребния буржоа“ от Брехт в Театър „София“ (реж. Петринел Гочев) е един от най-интересните прочити на тази пиеса, но доста далечен на авторовия замисъл. Имайки предвид, че Брехт е автор на емблематични пиеси срещу фашизма като „Удържимият възход на Артуро Хи“, „Страх и мизерия в Третия Райх“, „Кръглоглавите и остроглавите“ и др., необяснимо е защо режисьорът не се е обърнал към тях, вместо изкуствено да вкарва знаците на фашизма в пиеса, която дори не е политическа, а напротив, написана е изцяло като социална сатира срещу дребното мислене на еснафите. Впрочем Брехт има достатъчно други пиеси, които са политически, но точно тази не е.
На другия полюс – позитивни примери за мощни спектакли, с дълбока и ясна режисьорска концепция, кристална структура и интересен експериментаторски дух – са „Антигона“ от Ануи в Театър „София“ (реж. Иван Добчев), „Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело в Народния театър (реж. Стефан Москов) и „Жана“ от Ярослава Пулинович, отново в НТ „Иван Вазов“ (реж. Явор Гърдев). Въпреки че епохите, темите и фабулите на тези три ярки спектакъла са различни, явната прилика между тях е в проблематиката – точна диагноза за проблемите на времето, цитирана в думите на Георги Марков в началото на този анализ.
Театралната 2014-а не е година на „големите изненади“. Нито е година на ясно очертани теденции и посоки в театъра, който освен хаотичен в репертоара си е и подчертано режисьорски – и това е нормално. Във време на криза, социални колапси, сериозни трусове в икономиката и политиката, глобално напрежение и екзистенциални драми повече от ясно е, че театърът също ще отразява тази хаотичност. Стрелката на театралния компас подскача повече от необходимото. Но въпреки това сочи смело напред, макар и не нагоре.
