Роден е на 11 март 1952 г. Следва българска филология в СУ и театрална режисура в НАТФИЗ. Бил е ректор (2000-2003) на академията. Дълги години преподава актьорско майсторство и режисура за драматичен театър. Има десетки театрални и оперни постановки на сцени в България и Македония, два пъти поставя в САЩ. Има преводи от английски. Получавал е много награди за театралните си спектакли, включително „Аскеер” за „Развратникът“. От септември 2013 г. е директор на Сатиричния театър.
– Г-н Митков, постигнахте ли творческо равновесие за година на директорския стол в Сатирата, след като под афиша се усеща Вашият подпис?
– Изкуството е винаги в дисбаланс, равновесието само го гоним. Но вече 7 представления от репертоара на театъра носят моя подпис. Не знам дали това е много за хвалба, но се надявам, че личат търсенията с цел да повишим естетическото равнище на спектаклите. Това не винаги се получава и невинаги по най-безболезнения начин. Защото когато се започва едно заглавие, имаш надежди, но при готовия „продукт“ винаги има разминавания. Надявам се да са повече сполуките.
– Спектакълът „Волпоне“ покри ли вашите амбиции?
– Чак връх не бих си позволил да кажа, но текстът е класически, което напоследък липсва в Сатирата. Добър е и целият екип, изключвам себе си, да не прозвучи като хвалба. И отзивите и участията на „Волпоне“ във всички възможни театрални форуми през годината показва, че сме успели.
– Защо се обърнахте към детската публика? Споменахте, че на някои политици им личи, че не са ходили като малки на театър…
– С голяма любов направихме този детски спектакъл, нещо не твърде обичайно за Сатиричния театър. „Пробите“ от срещата му с публиката доказват, че имаме пълен салон с деца, в който има съвсем друга енергия. И когато те се срещат с класически детски роман, какъвто е „Шумът на върбите“, мисля, че наистина бъдещите управляващи и народни представители на България, които сега са детски зрители в салона, ще бъдат с много по-висока култура, с по-широки демократични разбирания и стандарти.
– По празници си говорим какво ни обединява, но не посрещнахме ли 25-те г. от промените разделени като общество?
– Не съм се срещал с много бизнесмени на България, но ме впечатли позицията на Сашо Дончев, който казва, че ако някой смята, че за тези 25 г. сме загърбили социализма и сме влезли в същинското пазарно общество, много се лъже. Според него, се намираме в постсоциалистическа сфера. За съжаление, поколенията, слагам и себе си, сме похабени от едно перверзно живеене в една перверзна демокрация. Носим все още белези и без да искаме, ги слагаме върху следващите след нас. България още време ще върви „крачка напред-две назад“. Демократичната култура не се ражда с декрети. Тя съществува в общества, които дълго са я отглеждали и практикували.
– А къде е гласът на интелигенцията ни по големите въпроси в държавата?
– Не виждам достатъчно интелектуалци в управлението, за да могат да сложат отпечатък в мисленето и поведението на това най-високо ниво. Което още веднъж ме кара да мисля, че културата на цялото общество не е дозряла и не може да излъчи първенци, водачи, от които да идват демократични жестове.
– А имате ли модел за развитието на Сатирата, театър с дълга биография?
– Има едно вътрешно противоречие и целият ни екип сме на едно мнение: трябва да се усложнява картината на материалите, които предлагаме на публиката. От друга страна, системата за финансиране ни забранява свободно движение към не толкова препълнен салон, но към спектакли с достойна естетика. Когато всяка сутрин правим рекапитулация за предишния ден и видим, че салонът не е бил пълен заради по-сложното представление, отколкото телевизионната чалга, се оказва, че сме загубили поредната порция държавна субсидия. И това противоречие между пълен салон и качествен театър поражда горчиви размисли. Не виждам възможност и сега да се преосмисли този метод на субсидиране на изкуството и културата. Нищо няма значение, когато бюджетът за култура е 0,4% от БВП…
– Какви тенденции се очертават в българския театър?
– Напоследък се прекалява с твърдението „салоните са пълни“. Някои салони са пълни – някои представления в конкретни театри. Не бих казал, че е отпушен потокът от зрители към театъра. Има и постоянна публика, но самият факт, че театрите намаляват на два месеца промоционално цените на билетите, говори, че хората нямат средства, колкото и билетите да не са скъпи. Явно интересът го има, но хората не си позволяват този празник. Като гледам репертоарната картина и мъките на моите колеги, а няма директор на театър, който да не търси добри заглавия, но си го позволяваме с не повече от едно заглавие на сезон. Срещу него са онези заглавия, за които по наша предварителна, вярна или не, преценка, ще получим тези 13-14 лв. субсидия за билет. Като едни политици получаваме субсидия за глас. Билетът е своеобразно гласуване за театъра.
– И какъв театър правим в момента?
– Малко се укроти поривът към заиграването с формалните, псевдоавангардни опуси. Имаше представления, по-малко днес, самодостатъчни за екипа, който ги прави, без кой знае каква новаторска идея или смислен естетически заряд. Тук системата сработи, понамаляха тези спектакли. На афишите на европейските театри виждаме сериозен интерес към класическата и към националните драматургии. Нашата национална драматургия понакуцва все още, не се развива равномерно. Самочувствието, че като се събудиш сутрин и вече си създал класически текст, все още не ни е напуснало. В националната ни култура е редно да се въведе и малко повечко скромност. Обичаме „да раздуваме“, а като падне някой от върха, се чува лек скимтеж от болка. Електронните медии не развиват фантазията, затова театърът трябва да възпитава гъвкавост на мисленето, да създава фантазна настройка в поведението на човека. Всекидневно го правя със студентите в Академията в борба с клишетата в главите им. От 18 човека в класа никой не знаеше какво е дипломат като професия… Явлението на деня е – много информирани, но неграмотни хора заради бездната на образованието. Но и семейството е абдикирало от възпитанието.
На първото дневно представление на „Шума на върбите“ майка и баща водеха около седемгодишното си момченце. И ги чувам: я, сега да намерим на кой ред и на кое място сме, и му показват- въвеждаха детето си в театралното битие. Но това е изключение. На следващото представление детенце се провикна към Михаил Сървански: приличаш на Роналдо! При конкуренцията на телевизията и интернет вече не можем да правим протяжни представления, но не съм привърженик и на технологичната инвазия на сцената. На същото детско представление с 30 обикновени въжета и две полусферични площадки създаваме целия фантазен свят без грам прожекция и електроника. Има връщане на любопитството към суровия материал и поведението на човека в него, към автентичността. Театърът трябва да се обособи като оригиналното, като различното място.
– Спомняте ли си една Ваша награда от Министерството на народната отбрана през 1983-а?
– Да, разбира се, за „Цялата истина за Свети Георги“ на Милко Милков в Пернишкия театър. Историческа пиеса, но не стоеше настрани и от етническия проблем по нашите земи – за търсенето на пътища едни към други, за саможертвата като човешка ценност. Турският бей се играеше от Георги Русев, а българинът, който се издига до Свети Георги Софийски – от Любомир Бъчваров. Много стилно представление направихме, има за какво да си спомням за тази награда и я намирам достойна в моя режисьорски път. Това, за което страдам сега, е, че не мога да се върна към любимия ми автор Тенеси Уилямс, не е жанрово обвързан в Сатирата. А когато го предложа на колеги от други театри, смятат, че е за ограничен кръг публика… Не си позволяваме да осъществим творческите си мечти.
А в Италия и Франция системата не е вкостеняла като парен локомотив и поощрява и нестандартните театрални опити. А резултатът в театъра е безценен, защото се възпитава духа на един народ, създават се бъдещите демократи. И въпреки всичко мечтая да направя „Нощта на игуаната“ на Т. Уилямс… А иначе като „консумирам“ вкусния успех на „Шума на върбите“, се замислям дали за следващия сезон да не си позволим да преговаряме за авторските права на световно известния мюзикъл „Цар Лъв“ и нашите актьори да покажат, че могат и това. На мюзикълите поднасяш по-качествен продукт, отколкото в свърталищата на чалга културата.
Росица Цонева
