Радослав Янкулов е генерален директор на Българското национално радио от 23 май 2013 г. Завършил ВИФ и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, сериозната си журналистическа кариера започва във в. „Българска армия”, където ръководител на спортната секция е Александър Манов. Янкулов оглавяваше първото частно радио „Експрес“ през 1992 г., а по-късно и радио „99“. След него ръководи софийския канал на пловдивското радио „Канал Ком“. Създател е на вече несъществуващата радиостанция „Спорт”. Шеф е на пресслужбата на БФС от 2001 до 2003 г. След това става ръководител на спортната редакция на телевизия ББТ. Янкулов бе ръководител на пресслужбата на ДАМС по времето на Весела Лечева.
– Какво запазихте и какво променихте от свои предшественици в живота и организацията на БНР?
– Няма промени, защото и минималните противоречат на традицията. Радиото е медията, която през всичките тези 80 години никога не е имала спадове или тежки моменти. Винаги се е ползвала с доверието и уважението на слушателите си. Дължи се на програмите, на усилията на журналистите и на всички, които работят тук. И на директорите включително. Далеч съм от амбицията „каквото било – било, сега всичко отначало“. Промени има, свързани с начина за изработване на отделни детайли и елементи в програмите и предаванията. Базисните постулати, на които се крепи радиото, се пазят и остават. Има натрупвания, които са изпитани като опит и затова ръководството и комисиите за конкурса „Сирак Скитник“ в тази юбилейна година се обединиха, че голямата награда трябва да бъде връчена на всички генерални директори от първия до предпоследния. У всекиго има нещо спорно или не съвсем блестящо в кариерата, но безусловно всеки, докато е бил директор, е положил максимални усилия и качество, на които е бил способен, за израстване на радиото.
– Кои са качествата на радиото, които му дават възможност да оцелява в променящата се медийна среда?
– И ние се променяме, и ние имаме сайтове, участие във фейсбук, използваме интернет. Всички електронни медии са на въоръжение в радиото. Променяме се, но радиото си остава. Гласът винаги ще съпътства човека. Някои се опитват да се шегуват или да провокират с твърдението „радиото ще загине“, но да имат много поздрави. Радиото е единствената медия, която може да се ползва и в същото време да се върши и нещо друго. Или както казва един приятел, радиото ще изчезне тогава, когато започнат да се раждат хора без уши. Радиото е вечно.
– Каква е цедката за кадрите и за техния професионален „багаж“?
– Почти не идват хора, които нямат представа от радиожурналистика. Те или са работили някъде, или са завършили нещо подобно. Цедка няма, има изисквания. И те са традиционни, както историята на радиото – за произношение и правоговор, и опират до възможностите на българския език. Понякога се промъкват диалектизми, грешки в говора. Но в сравнение с другите говорни медии, радиото продължава да бъде еталон по правоговор и правилна дикция. Имаме механизъм, който принуждава хората да се саморазвиват и самоконтролират. Курсове по правоговор се провеждат непрекъснато. Повече от година и половина, откакто е сегашното ръководство на радиото, се появи училище за радио. То беше припознато веднага от Европейския съюз за радиоразпръскване – най-голямата професионална организация. Помогнаха ни с методика и преподаватели. Преподавателите в училището бяха наши изявени, събудени, способни журналисти, които обучаваха колеги. И сега предстои след около месец да се сформира втори курс. Това не е конкуренция на факултета по журналистика, но е още една възможност за усъвършенстване и професионално развитие.
Нашето радио е достатъчно модерно – констатирам го всеки път на различни асамблеи, срещи с други национални радиостанции. Трябва да бъдем по-упорити, като влагаме усилия за интернет, за сайтовете, за радио „Бинар“ – комбинация между интернет и радио, телевизия и радио и е в съзвучие с новите технологии и тенденции.
– На какво равнище са техническите възможности на медията, г-н Янкулов?
– Там, където има региони със смесено население и звучат турски, гръцки, румънски станции – това в известен смисъл е извън нас. Спряхме излъчванията на средни вълни на места, в които се хващаха – Кърджали, Дулово, Разград, Шумен. Средните вълни са технологически амортизирани като способ за излъчвания – и като качество, и като разпространение, и като цена за поддържане. Целта е да направим икономии и да подобрим връзката със слушателите чрез допълнителни УКВ апарати. Няма да спрем съвсем средните вълни, запазили сме един предавател във Видин, който обхваща 98% от България. Навсякъде, където ще искаме да има кристален звук и перфектно разпространение на програмите, ако се наложи – дори сме започнали подготовка – ще закупим радиоапарати на бедни семейства или хора, които нямат възможности, за да могат да улавят УКВ програмите на БНР. В смесените райони и сега се чува.
– „Златният фонд“ и най-интересните акценти в колекцията?
– Не мога да говоря за ярки и по-малко ярки съкровища. Музикалният фонд на радиото е поставен с 10 000 единици, докато директор е бил Сирак Скитник, а сега е на 500 000 единици. Проблем е, че не можем да започнем дигитализация на „Златният фонд“. И колкото се бавим във времето, толкова се увеличава рискът безценни експонати – гласове, репортажи, новини и др. материали, да загубят качеството си. Нужни са пари, машини, софтуер. Сега участваме в програма за финансиране по т. нар. шведска програма, докарахме нещата почти до брега на Дунава, но Министерството на културата ще ни удави – предишният кабинет нищо не направи. Изгуби време, изпаднахме в безтегловност. Ако не успеем, по друг начин ще търсим, но трябва да намерим пари и нова възможност нещо да се свърши.
– Усъвършенстват ли се стимулите на работа, за да изграждате трайни кадри, а не прелетни птици?
– В БНР няма голямо текучество, въпреки че заплатите не са големи. Тук привлича сигурността. Защото е по-хубаво врабче в ръката,отколкото сокол в небето. Хората се чувстват защитени, осигурени, което е хубаво, от една страна, но ги успокоява нерядко повече, отколкото е полезно.
– Каква е съдбата на репортерския занаят – навремето беше най-важният жанр, сега като че ли покрай шоуто и новините стана не толкова престижен?
– Не е така. Чисто технологически по друг начин си изпълнява функциите. Чрез телефоните, чрез интернет, чрез другите средства. Това търчане, което беше по-рано с магнетофон под мишница по събития – съществува, но не в такъв мащаб. Имам вътрешна съпротива към телефоните, интернет, звуковите сигнали, когато се използват прекалено в студиото и в програмите. Обаче си давам ясна сметка, че те пестят време, усилия, може би са по-икономични, а освен това като качество вече достигнаха равнището на студийния запис. Тогава защо не по телефона? Не сме преставали да владеем информационните събития. Коли, репортери, техника никога не достига, както и парите на човека, но с повече майсторство, повече ентусиазъм и, както се казва – с повече досещане, нещата се оправят.
– Били сте спортен журналист във военния вестник. С какво Ви беше полезен този опит?
– Бях лекоатлет, редовен студент, преминах на индивидуален план, за да мога да работя във вестника. Сашо Манов, който беше шеф на отдела, ме хвърли веднага в дълбоката вода. Толкова дълбока, че никога няма да забравя – прати ме да отразя бокс в зала „Универсиада“. Върнах се и каза: сядай да пишеш. Не можех да боравя с пишеща машина. Кляф, кляф, кляф, кляф – малко по малко влязох в час. Това бяха първите уроци по репортерство.
– Разкажете повече за себе си – защо останахте в радиото, а не във вестниците или телевизията?
– Цял живот съм работил в радио. Вярно, че в радиото всичко е моментно – информацията изчезва, но си има други предимства – за мигновени реакции, за цветни репортажи, за сензационни новини, и т. н. От в. „Народна армия“ преминах в радиото – и така 18 г. След това близо 20 г. в други радиостанции – частни, и сега отново в Националното радио. Работил съм и във вестници, списания, писал съм, имам „Черноризец Храбър“ – не като радиожурналист, а като писач от в. „Поглед“.
– Как съчетавате личния си живот с работата?
– Натоварванията са престанали да бъдат тема за обсъждане – съботите, неделите, работното време и всички останали благини – чехлите и вестника в 5 ч. пред телевизора. На жена ми, когато тръгнахме да се женим, казах: аз съм женен за журналистиката. Няма да се разведа с нея. Тя ме послуша и го осъзна. За мен работата не е почивка, а удоволствие. Кой може да си позволи да работи истински и в същото време да си позволи хоби? Когато имам време, играя тенис, карам ски. Но това не е хоби, а широта на интересите. Ските изискват да рискуваш и да имаш мигновени реакции – имат нещо общо с журналистиката, с радиото.
– За да сте шеф на такава солидна институция, трябва да умеете да работите с хора и нерядко попадате в конфликтни ситуации. Как се справяте, конфликтна личност ли сте?
– Питайте другите, но мисля, че не съм. Освен това екипът, с който работя, има огромен дял във всичко положително и отрицателно, което се е случило тук. Не мога да си представя, че тази работа може да се върши от един човек. Директорството ми съвпада на практика с финала на трудовата ми кариера, защото след някоя и друга година трябва да се пенсионирам. Доколкото може журналист да бъде пенсионер. И тук е парадоксът: така, както на практика дните са преброени, така не забравям друга моя любима мисъл. Не съм я измислил аз, а Гьоте: „Все не мога да привърша, това ме кара да раста“. Не мога и не искам да привърша. Надявам се, че това ще ми помогне още малко да израсна, а радиото – още повече да израсне.
– Равносметката за 80-годишнината?
– Тази 80-годишнина роди девиза: „Властелинът на ефира“. Това обяснява всичко. Това е доминиращата медия, сигурен съм. Това е „а“ и „б на радиостанциите и на електронните медии. Приемам, че радиото е мерцедесът на журналистиката.
Лъчезар Лозанов
фото Красимир Тодоров
