В поредното предаване на в. „Българска армия“ и ВТК от рубриката „Европейската сигурност“ дискутираме темата: „Геостратегическите интереси на Русия в България“. Наши събеседници са доайенът на българската геополитика архитект Христо Генчев и експертът по сигурността професор доктор Димитър Йончев.
…Едно море ни дели от кризата в Украйна. Руското влияние в конфликта е очевидно и безспорно. Помним как от украинска територия за броени дни полуостров Крим се превърна в руски териториален субект. Сега същото се случва и с Донецка област. Имаше в края на 90-те години едни остроумни филмови комедии – „Особености на руския национален лов“ и „Особености на руския национален риболов“. В наши дни обаче откъм Русия не идват шеги и добродушен хумор, а резки послания, втвърден тон и антинатовска риторика. В духа на филмовите заглавия – все едно гледаме реалити от вида „Особености на руската национална политик“”.
– Господа, защо Русия загуби чувството си за хумор през последните години?
Арх. Христо Генчев: Чувството за хумор е присъщо както на този, който го изговаря, така и на този, който го тълкува и възприема. Имам чувството, че в това отношение всички големи, континентални империи, влизат трудно в диалог с хора, за които смятат, че застават на пътя им. Затова не виждаме за една година нищо друго, освен един много сериозен, много суров, понякога и брутален начин на разговор.
– Смятате ли, че такова е бъдещето на отношенията между Русия и останалия свят?
Х.Г.: Европа има начин на мислене, който се основава на това, че другият човек е ценност. Ние просто живеем плътно един до друг. Това неизбежно превръща подхода към другия в нещо необходимо.
Руснаците живеят в друго пространство, истинско триизмерно пространство, в което няма хора. Помислете си – пътувате 10 хиляди километра на изток и тази огромна територия се обитава едва от 30 милиона души – малко повече от съседна Румъния.
За хора, които са формирани в такава среда – абсолютно свободни, основната ценност е пространството. Другият човек не се вижда на хоризонта. Той е заплаха!
Затова ми се струва – там трудно намират начин да разговарят с другия човек. Това, на което сме свидетели сега, е просто неумението за разговор.
Ето, Меркел и Оланд отиват в Москва. Те не се свенят от това. Смятат го за естествено, за нормално, за да се стигне до разговор.
Имам чувството, че от другата страна застава някакво ледено недоверие. Това е основният проблем на всички, които са надарени от природата с този необятен ресурс, който между другото корумпира хората.
Едно е да продадеш газа по 400 евро за кубически метър, като си го получил за 40. Друго е да превърнеш този газ в продукт, в сечива, в оръдия, в химикали. Отношението към пространството, към другия е различно. От това най-много се страхувам – че основната предпоставка за диалог между Русия и другия свят липсва.
– Професор Йончев, с какво са засегнати руските интереси, за да виждаме такова настъпление на Русия към довчера нейни близки приятели?
Проф. Димитър Йончев: В Рейкявик Горбачов и Рейгън се бяха разбрали да обединят Германия и че НАТО няма да се разпространява на Изток. След Втората световна война Сталин установи санитарен пояс в лицето на социалистическите страни. Следващите трима президенти (на САЩ – б. р.), особено във втория си мандат, доста разшириха НАТО. То опря на границите на Русия. Амбицията е да продължи, да се затвори около тях. Стратегически Русия никога не се е намирала в такава ситуация. Освен това смята, че джентълменската уговорка не е спазена.
Русия винаги е догонвала Европа цивилизационно, чувствала се е изолирана и когато има такъв натиск срещу нея, тя реагира така. Цялото говорене се обърна. Влязохме в друг начин на разговор.
Сега Меркел, мисля, че тя е инициаторът заедно с Оланд, направиха много сериозен опит да намерят решение, което очевидно не съвпада с очакванията на Щатите, поне в близък план. И тези увеличавания на ефективите на НАТО около Русия се разчитат като тревожни сигнали.
Същевременно ставаме все по-взаимосвързани и ако светът, и специално – Европа, имат бъдеще, то не е в конфликтни отношения с Русия. Аз съм пълен с надежда, че опитите от последната седмица ще тласнат нещата към едно по-дипломатическо решение. Доколкото разбирам, фигурата сега, която се търси, е Украйна да не става член на НАТО и да се стигне до някаква автономизация там, някакъв федерален принцип, за да може да се живее съвместно. Моята надежда е само да избегнем горещата война. Войнолюбивата лексика ми се струва много архаична.
– Какво става с „Баланса на силите“ в условията на Европа след март 2014 г., след анексията на Крим от Русия?
Х.Г.: Стана прецедент, който е ужасен! Не може да изпратиш своите войски без опознавателни знаци. Във военната етика боец срещу теб, който се бори без ясно означение кому принадлежи, бива разстрелван на място. Хванат ли такъв, убиват го. Ако вие сте редовен войник или офицер от неприятелска армия, вие сте защитен – вашият живот, вашето достойнство. Но човек, който без опознавателни знаци стреля срещу теб, той бива разстрелван на място, екзекутиран веднага! Не мога да разбера как може една голяма държава да изпрати войската си, без да застане зад нея и да каже: „Аз изпратих моите хора там“.
– Ако си спомним, обаче, те имаха Георгиевски лентички?
Х.Г.: Струва ми се, че това, което витае във въздуха като източник на този конфликт, е все още дребно. Добре, да кажем, НАТО се приближава до Москва. Стига на 500 км от нея.
Берлин е на 50 км от границите си. София е на 50 км от собствената си граница. Няма европейска столица, която е на повече от 200-300 км от собствената си граница. Но това да го оставим настрана. Днешната съвременна война не се води с танковите армии на Гудериан от 1941 г. Не е бойното поле долу, в калта, в тинята. Не може да се възприема толкова драматично всичко това. Имам чувството, че това, което става, е само дразнител. И Донецк, и Луганск, че и цяла Украйна.
– Какво можем да очакваме?
Х.Г.: Русия иска гаранции. Но иска гаранциите не от Порошенко. Иска гаранциите от цяла Европа. Такива гаранции, които да й освободят ръцете на Изток.
В момента това, което прави е, че иска да принуди западните лидери да й дадат гаранции за сигурност за следващите стъпки и дори някаква подкрепа, някаква солидарност. Това, което ме кара да мисля по този начин, е изведнъж бликналата любов на Путин към Турция. Турция в действителност е единственият съюзник, на който Русия може да разчита в Далечния Изток. Ако разгърнете данните за Уйгурската автономна област в Китай и, примерно, видите флага на тези хора – той е като турския флаг, съвсем същата графика. Цветовете са различни – едното е червено, другото – синьо. Връзките между Турция и Уйгурия са много интензивни. Турция се възприема като протектор на цялата тази общност, която не е никак малка. Това е Синдзян (Синдзян-уйгурския автономен регион в западната част на Китай, с площ, колкото Монголия – б. р.). Смятам, че истинските предизвикателства, които стоят пред Русия, се подготвят. Една Луганска, Донецка област, дори един Крим – това са дребни неща в сравнение с огромните задачи, които стоят пред Русия.
Русия страда от имперски комплекс, не в смисъл на величие, а на страх от това, че трябва да върне онова, което е взела през последните неколкостотин години.
– Професор Йончев, Вие какво мислите за този баланс на силите?
Д.Й.: Разглеждам нещата в контекста на геополитическия сблъсък. Той е уникален. Геополитическите сблъсъци в Евразия винаги са били от класически тип и проблемът е бил крайбрежие – напрежение вътре – промяна на силите. Тук, както казва живият класик на геополитиката Ив Лакост, тези държавици между Средния Изток и Балтика, които той нарича Междинна Европа, никога не са имали собствена геополитическа ориентация. Зависи в орбитата на коя империя се движат – било Отоманска, било Австро-Унгарска, било Руска… В момента тези страни са в орбитата на Съединените щати. Всичките откриват там съюзника. Едно от нещата е в следващите 20 години икономическото съревнование в света, в глобалния либерален пазар с много големи играчи. Вторият ешелон се появява на сцената. А Европа, ако е лишена от този ресурсен тил, какъвто е Русия, няма да бъде толкова конкурентен играч. Но една Европа в добри отношения с Русия става много силен конкурент. С Украйна ще се намери някакво решение, тъй като тази военна повърхност не изразява времето, в което живеем. Тя е доста анахронична. Напълно съм съгласен, че Русия си остава ресурсно ориентирана икономика. Тъй че нейните интереси са доста специфични. Ако тя иска да има място в Европа, трябва да има ресурсното място в Европа.
– Коя може да е следващата държава, която да пострада от амбициите на Русия?
Д.Й.: Онзи ден Саркози каза нещо много важно – не можем да се сърдим на хората в Крим, че искат да живеят в Русия. Все пак с една счупена ръка стана цялото това нещо. Не стана като „спасението” в Ирак. Да не говорим за други ужаси. Но сега, колко Крим е руски, колко е украински…
Х.Г.: …Колко е български…
Д.Й.: Боже мой, не ми се говори за тези неща в Европа, където корените отиват в хилядолетията назад. Ако човек, примерно в България, по някакво чудо реши да удовлетвори териториалните претенции на нашите съседи, на Стара планина ще се сбият три държави! Просто няма да остане място за нас!
Никой не иска Украйна да изчезне. Тя е буфер. Въпросът е как да се постигне равновесно живеене с тази кръв, тъй като тя разделя хората.
Х.Г.: Светът разбра каква е Украйна покрай тази война. Самият факт, че имат Майдан, никой в българското минало не казваше мегдан, казваха – айде на майдана. И започваш да усещаш, че с тези хора те свързва нещо. Не само това. Те имат и звателен падеж. Казват: „Не дай, Боже“, за разлика от „Не дай, Бог“, както казват руснаците. Не можем да бъдем безразлични към ставащото там. Руснаците загубиха много, печелейки Луганск, Донецк и Крим. Но още веднъж казвам – това не е истинският конфликт.
Това е дразнител като стръвта на въдицата. Те искат Европа да влезе в разговор с тях по континентални проблеми.
– А какви са амбициите на Русия конкретно за България?
Х.Г.: Смятам, че това е част от тази пропагандна пушилка, която не е много почтена. Никога не съм чел така основно руските сайтове. Аз съм потресен! Първо от грубия и неприличен език, който използват. Давам си сметка колко в действителност българите са възпитани хора. Понякога можем да бъдем привидно груби, но никога няма да минем тази граница на обиди и подигравки…
Какво достойно има в това една велика сила да се подиграва на България? Какво печели Русия? На какво се радва, като си позволи подигравки? Не се приказва така. В това отношение ми се струва, че Путин не прави добра услуга на Русия. Неговият строй на мислене е къс. Не се знае доколко той също не е предмет на манипулация от страна на местни хора, среди, класи, олигарси и т. н. Но не съм преживявал такава атака срещу България от времето, когато бяхме набедени, че сме стреляли по папата. Оттогава за България не се е говорило по този лош, несправедливо груб, язвителен начин. Не е достойно!
– Ако говорим за интересите на Русия в икономически план, България къде е?
Д.Й.: Традиционно се смята, че в България има няколко геополитически зони на различни влияния. Знаете за интереса на Русия към Проливите, към акваторията на Средиземно море.
За Русия България представлява едно възможно пространство, през което нейните интереси биха могли да минат при определени обстоятелства. Тя не е заинтересована тук да изчезне русофилството и да има такива позиции. На Балканите има много руски пари. Русия няма интерес да си затваря вратата към Проливите, в това число и през България.
С Турция те имат традиционно интересни отношения. Спомням си, когато министър-председател на Турция беше Тансу Чилер, първото й посещение беше в Москва. Тя каза: „Ние винаги знаем кой ни е северният съсед“.
Поначало да имаш съсед като Русия не е голям подарък и обикновено отношенията са деликатни. Ако Украйна беше в стария си вид, Русия имаше много повече шанс да регулира, да влияе на тази страна.
Х.Г.: Дълги години в руското външно разузнаване отделът за балканските страни – България, Гърция, Югославия, се води от генерал Решетников. Сега цялата институция се прехвърля и става подведомствена директно на президента – външното разузнаване. А начело на това външно разузнаване идва същият този човек – Решетников. Това дава основание да се смята, че човек с компетенции за Балканите ръководи външното разузнаване, директно подчинено на президента. Тоест – действително интереси има.
– Можем ли да очакваме русофилската линия в нашето общество да се почувства по-стимулирана в близко време?
Х.Г.: Тя е много активна. Тя владее средствата за масово осведомяване.
Д.Й.: Преди 20 години с мои колеги правихме социологическа игра и стигнахме до много интересен извод, че независимо за какво става дума в България, отдолу стоят две нагласи – русофилска и русофобска. Много пъти – без въобще да се съзнава това нещо. Така дълбоко сме белязани от емоционално отношение към този въпрос, че все още не можем да направим трезва политика към Русия! Но чувствата не са добър съветник в политиката.
Х.Г.: Тази емоционална нагласа вече се заличава. Времената станаха много по-разсъдъчни, по-спокойни. Хората са лишени от тази идеологическа дамга, на която робувахме допреди 10-15 години, която неизбежно правеше хората -фили или -фоби.
Например, ако някой пише „българско-съветска дружба“, е русофоб. Ако пише „съветско-българска дружба“ става русофил. До такава степен бяха изкривени нещата.
– А какво ще препоръчате на държавните органи, на властта?
Х.Г.: Не бива да се възмущаваме, не бива да се дразним, не бива да се радваме! Това, че някой те нагрубил, че някой казал нещо – ами оставете го, минава край теб и си отива.
Трябва да възприемаме нещата по един чист, рационален начин. Защото за руската чувствителност е характерно, че тя те заразява емоционално – и тяхната музика, и тяхната философия, литература и т. н.
Просто ние сме различни хора! Ние сме трезви, разумни. Затова сме тук, на това място. Ако бяхме с душевността на един руснак, отдавна да бяхме заличени! Не можеш постоянно да се напъваш, постоянно да заставаш в героични пози, постоянно да се биеш, да те мачкат, ти пак да ставаш – с всичко това всяка нация се изчерпва. Те са 140 милиона. Половината от тях не са руснаци!
– Тоест, да сме верни на собствения си път на развитие?
Х.Г.: Въобще не ме интересува дали е руснак този, който ми внушава нещо, или е американец, или е германец! Това няма никаква стойност за мен. Трябва да преценя доколко това отговаря на моите интереси, на българските ни интереси.
Не ме интересува руснакът, интересува ме за колко ми продава природния газ. Ако ми го продава евтино – добре. Ако не – да си прибере синьото гориво и да се чуди какво да го прави.
Д.Й.: Не сме изправени пред избор по отношение на политиката си към Русия. Ние сме плътно до Съединените щати и не виждам никаква разлика в нашите позиции. Сега моментът е много деликатен от гледна точка на това как да лавираме между германската позиция и това, което Щатите очакват от нас. Очевидна разлика има. Колкото повече едно национално самосъзнание е станало принцип на лидерите, толкова повече печели страната.
Андрей Рангелов
