„Берлинале 2015“ е към края си. На 15 февруари, неделя вечерта, по време на церемонията по закриването ще бъдат обявени победителите и носители на тазгодишните „мечки“. Единствената златна и седем сребърни статуетки ще зарадват победителите, а журналистите и критиците ще коментират решението на журито с председател американския режисьор Дарен Аронофски.
Както всяка година и това фестивално издание излъчи очаквани фаворити, поднесе неочаквани изненади и някои неизбежни разочарования. Ето част от тях като кратка всекидневна хроника.
Иранският режисьор Джафар Панахи, който заради наложена му присъда по политически причини не може да напуска страната, е успял да направи третия си нелегален филм след предишните „Това не е филм“ (2011) и „Спусната завеса“ (2013). Сега и „Такси“ е на екрана в Берлин. Във филма самият режисьор се превъплъщава като „таксиметров шофьор“ в Техеран, а през колата му преминава пъстра картина на социалната реалност в иранското общество днес с неговите най-остри проблеми. Международната критика в Берлин оцени много високо филма, а не е изключено и журито да го нареди сред наградените.
Миналата събота, 7 февруари, когато в Гватемала изригна вулканът Фуего, в Берлин напълно непознатият дебютант от същата страна Хаяро Бустаманте поднесе изненада и изригна с филма си „Вулканът Иксанул“– съвсем обикновен, всекидневен сюжет, но със силни корени в старата култура на маите. На екрана ярко и отчетливо се сблъскват съхранените традиции от миналото с деформациите на съвременната глобализирана цивилизация.
С този филм, както и с новата документална творба „Перлено копче“ на големия чилийски документалист Патрисио Гусман, киното на Латинска Америка потвърди обичайното си убедително присъствие на „Берлинале“.
Сред показаните европейски заглавия се открои британският филм „45 години“ на режисьора Андрю Хей. Той представя с деликатен психологизъм и перфектна актьорска игра равносметката на един дълъг семеен живот, в който опитът от съвместните години мъдро прощава „грешките на младостта“. Актьорите Шарлот Рамплинг и Том Къртни са изключително убедителни на екрана и основателно гледат към „Сребърните мечки“ за актьорски постижения.
Германският ветеран Вернер Херцог, един от обновителите на немското кино през 70-те години на миналия век, сега се представи с един американски филм по британски сюжет от времето на Първата световна война в Близкия Изток. В този биографичен сюжет за английската писателка Гертруд Бел (1868-1926), която е известна и като сътрудничка на британските тайни служби в арабския свят, блестят звездите Никол Кидман и Джеймс Франко. Но уви, филмът освен като добросъвестна ретро драма, не впечатлява с други качества.
Затова пък нестандартният американски режисьор Терънс Малик (с философско образование от Харвард), който вече има „Златна мечка“ за „Тънка червена линия“ (1999), сега с „Рицарят на чашите“ разработва по свой оригинален начин сюжет от реалностите на професионалния живот в Холивуд. Но едва ли ще повтори успеха си отпреди 16 години, въпреки че звездите на филма Натали Портман и Крисчън Бейл събраха много аплодисменти от хилядната публика при преминаването им по червения килим.
Зрителите в Берлин по традиция така посрещат легендарните имена от екрана. Така дефилира и Жулиет Бинош още първата вечер при откриването на фестивала. Но за съжаление филмът с нейно участие „Никой не иска нощта“ на испанската режисьорка Исабел Койшет, в който и България е копродуцент, поднесе разочарование и се оценява особено ниско от критиката във всекидневните класации на списание „Screen International”.
Докато други три конкурсни филма: „Клубът“ на чилийския режисьор Пабло Ларин, немският „Докато мечтаехме“ на Андреас Дрезен и „Тяло“ на Малгожата Шумовска от Полша, макар и по-скромни като постановъчен размах, получиха заслужено по-добро класиране.
Фестивалните награди никога не удовлетворяват всички участници, а още по-малко критиците. Но истинската им оценка ще дадат милионите зрители, когато след фестивалната суета се срещнат с тях по хилядите екрани из целия свят.
Божидар Манов
