Росица Цонева
През седемдесетте и осемдесетте години едно от най-красивите лица на софийската артистична бохема е Милена Йоич. Днес художничката с усмивка коментира: Ами, красива, просто бях жена с фасон. В тази фраза се побира и френският й шик, чувството й за хумор, и трупаната през годините култура в общуването с писатели, художници, артисти. Както и умението да поглежда на нещата малко от дистанция, малко с намигване.
По това време артистичните гилдии работят и живеят заедно. Митични са клубовете на журналистите, на писателите, на преводачите. Във времето на Берлинската стена и преди интернет там се споделят последните новости, идеи и тенденции „отвъд“. Спореше се на живот и смърт, а накрая излизахме
с нова енергия и идеи за работа
спомня си днес художничката. Тя смята себе си за човек с късмет. Случила е на добро семейство, срещала е значими личности в културния живот на България и в европейския свят. Случила е на любови с интересни мъже – и Здравко Мавродиев, и Хараламби Трайков, и Росен Босев, и Огнян Фунев са оставили следа в журналистиката, в литературата, в живописта. Образованието и по-късно животът й в Париж само отварят по-широко духовните хоризонти на дъщерята на актриса с детство зад кулисите и на вечерните спектакли, гледани от първи балкон… Не може да се обясни какво е да срещаш след представление първите звезди на трупата на Народния, дошли пътьом в дома на колежката си Лили Попиванова (кой не помни Рада Госпожина от филма „Под игото“). Сред тях – и Апостол Карамитев, който разговарял с Милена, дъщерята на Лили, „като с равна“…Най-сърдечният и щедър човек, казва за него Милена Йоич.
Днес художничката смята, че е попила най-много неща от баща си, журналиста, писател и преводач с черногорски произход Момчило Йоич – преди войната кореспондент на белградския вестник „Политика“ в Ню Йорк, през окупацията – със смъртна присъда, а по Титово време – отново дисидент. Заради смутните времена семейството е разделено. Така и е нарисувала баща си Милена Йоич – на перона, докато посреща и изпраща дъщерите си. Художникът страда, когато картините му не се оценяват, и когато се купуват и се разделя с тях – пак страда, казва художничката. Но най-ревнива е към портрета на баща си. Той не се продава.
Да рисува и да пътува
това е представата й за истински живот. Но пак да се връща, най-вече в Париж. Тя самата е и френска гражданка. И смята, че колкото и да е банално, времето в града на светлината и на изкуството я е утвърдило като художник. Не просто заради многото изложби – в кметството на Париж, на Айфеловата кула, в Лувъра, в много частни галерии. Самият Далай Лама е гледал картините й. А и заради въздуха и възможността само там да срещнеш и се запознаеш и сближиш с любимата от училищните години писателка Франсоаз Саган, с Марчело Мастрояни, с художници, с журналисти. Заради шанса вратата към този свят да ти отвори самата Дора Валие, сестрата на Петър Увалиев, която незаслужено остава у нас в неговата интелектуална сянка.
Винаги я е вдъхновявала красотата – на природата и на жената. Вдъхновявала се е от големите жени в изкуството и литературата и от дързостта им да се изявяват наравно с мъжете – Фрида Кало, Сара Бернар, Симон дьо Бувоар. От умението им да живеят със замах, да бъдат независими. Макар Симон дьо Бувоар да твърди, че независимостта на една жена просто започва с независимостта на нейното портмоне… Любима фраза на Милена.
Днес картината на Милена Йойч „Алтер его“ е редом с платната на Големите имена в галерията за жени в изкуството във Вашингтон (National Museum of Women in the Arts) . Наблизо е картината на самата Фрида Кало…
