Росица Цонева
Бих искала литературният кабинет „Владимир Башев” да разшири предназначението и дейността си, да бъде обявен за музей по случай 80-годишнината от рождението на поета, казва съпругата на поета Вера Ганчева. Разговаряме с нея в този дом, който реално отдавна е един истински музей и на благородника сред поетите на 50-те и 60-те г., а и на епохата. Апартаментът е дарен от съпругата и от майката на поета – Катя Башева на фонд „13 века България“. На Владимир Башев така и не беше съдено да остарее, казва изтънченият познавач на скандинавската литература, преводач и преподавател в Софийския университет проф. Вера Ганчева.
В. „Българска армия“ първи съобщава за предстоящото честване на 80-годишнината на поета и журналист Владимир Башев (1935-1967) в края на май и началото на юни т.г., организирано от фонд „13 века България“. Ще бъде връчена традиционната награда за млад поет до 32-годишна възраст, на колкото в катастрофа на 19 декември 1967 г. загива самият Башев. Ще бъде представена нова книга с негови стихове – „Искам да те нарисувам“ (интимна лирика). Един от акцентите на програмата ще бъде музиката на братя Владигерови, вдъхновена от творчеството на Башев.
– Г-жо Ганчева, запазена ли е днес Владимир Башевската марка в българската поезия за поглед към събитията и към света?
– Това, което отличаваше много силно поезията му, а и изобщо поезията на поколението, което наричаха Априлско, до ден-днешен – едни от най-добрите ни поети, беше симбиозата между интелектуално-рационалното и лиричното. Това е елегантна и прочувствена поезия, много съдържателна, която характеризираше времето им. След тях дойдоха поколения с друга сетивност, с друг вкус, които принадлежат на друга епоха. Но девизът, който идва от едно от прочутите му стихотворения „Размисъл“: „Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени“, не е загубил нито валидност, нито своята смислова и емоционална мажорност до ден-нешен. С критериите и на новото време Владимир Башев не възпява, а споделя размислите си. Неговата лирика е медитативна – вълнуват го идеите на прогреса, нерядко болезнената промяна в душевността и светоусещането на човека в една преломна епоха. Съставих стихосбирката „Познание“ по повод 70-годишнината му като книга със стихотворения, които говорят нещо именно на сегашните поколения. Предстои да излезе нов сборник, в който читателите ще се върнат с машината на времето към една емоционалност, която хората винаги са притежавали, за да я преоткрият и днес.
Ще умра на път, летейки
в бели, гибелни мъгли –
без упойки, без жалейки,
без останки, без следи…
Само пистата ще знае
накъде съм излетял
и трагично ще сияе
като прост мемориал.
Ако искаш да ме търсиш,
към летището ела –
между исполински кръстове
с алуминиеви крила.
Спри пред листа с разписания –
там със шрифт уголемен
в цифри и във разстояния
е разказано за мен…
– С какво е така съвременно словото на Башев, определят поезията му като авангардна за времето?
– Всъщност той усещаше вибрациите на новото и успя да ги пресъздаде по едновременно интелектуален и лиричен начин. Това беше и времето на знаменити поети като Рождественски, Евтушенко и Вознесенски, които той за пръв път преведе на български. И беше на тяхната вълна, повлиян от търсенията и емоционалността им. Те му бяха сродни души и близки приятели.
– Беше ли поезията му толкова реактивна на времето, защото той е бил и вестникар?
– Не бих казала, тези неща при него бяха разграничими. Публицистиката му е също много силна, много добре написана, идейно и художествено силна. В нея обаче той рядко повдига въпроси, свързани с новините на деня. Активно участваше, например, в една знакова за времето дискусия, тласнала напред развитието на поезията ни тогава – за или против свободния стих. В свободен стих пишеха тогава Любомир Левчев, Стефан Цанев… И Владимир Башев също, но при него винаги имаше едно специфично словесно изящество, въздействаща ритмичност. Той беше изцяло „за“ свободния стих, какъвто е Уитмановският, например. Тези млади поети бяха изключително ерудирани, те четяха много. Трудно ми е да съдя от позицията на човек, който принадлежи към друга епоха за най-новата поезия не само у нас. Но за мен това са по-скоро словесни дразнения, отколкото преосмислен човешки опит и преосмислена културна традиция. Аполинер, Лорка, Елюар, Гео Милев, Маяковски, Вапцаров… – това бяха техните, не бих казала, кумири, но учители в литературата. И винаги Пушкин. Разбира се, влияеше и Атанас-Далчевското начало, но то не беше така силно осезаемо у Владимир Башев.
– А Владимир Башев лично какво четеше?
– Той четеше всичко, беше много ерудиран. Четеше и на френски, и руски. Не си спомням точно за кои книги сме дискутирали или аз съм слушала, бях по-млада от него и неговите приятели. Но те четяха всичко, което излизаше в книжарниците, особено в тези за литература на руски език, където имаше и голям избор на преводи на западни автори.
– Каква е литературата ни днес, отмерена с неговата мярка за талант и посредственост?
– Не се ангажирам да говоря от негово име. Той имаше висок критерий и като характер беше изключително изграден човек. И, за разлика от мен, потискаше своите настроения, не си позволяваше да дава оценки. Беше перфектен редактор и дълги години работеше във вестник „Народна младеж“ заедно с блестяща плеяда журналисти, които се събираха около своя любим учител в редакцията Добри Жотев. Тогава там бяха и Юлия Кръстева, и Боян Трайков, и Никола Инджов, и други ярки фигури. В „Работническо дело“ също работеше с интересни хора, като Павел Писарев, Георги Свежин, Панчо Панчев. Той не си позволяваше да се изказва за един или друг творец. Дискретно се дистанцираше от някого, когото не одобряваше. Много харесваше Джагаров като един органичен поет, който макар и с неголямо по обем творчество, беше магнит за младите поети. Въпреки че с Башев те бяха впрочем много различни. По-голямо творческо сходство със себе си той откриваше у Павел Матев. Владимир беше и много музикален, не пропускаше хубав симфоничен концерт, сам е свирил на различни инструменти. Изложби също посещаваше редовно.
Рисунка
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг…
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра…
Искам да те нарисувам…
– След катастрофата композиторът Любомир Пипков казва: Смъртта му ни затвори един прозорец към света…
– С него бяха много близки, добри приятели, както и с Красимир Кюркчийски, с Лазар Николов, с Васил Казанджиев, с Александър Владигеров. И от поетите – на първо място с Левчев, с Никола Инджов, с Караангов. Общуваше с любими художници като Светлин Русев, Енчо Пиронков, Димитър Киров, Дора Бонева и др. Той хармонично се вписваше във всяка среда, беше изключително образован и изтънчен.
– Как тогава са живеели творческите гилдии заедно, а сега всеки е за себе си?
– Те бяха свързани с една кауза. Каквото и днес да се говори за онова време, идеята беше да се постигне този идеал за социализъм с човешко лице. И работеха заедно в името на това да създават изкуство на високо равнище, да издигат духовно хората. И сега се прави добро, високо изкуство, но творците не са така обединени. Много силно е индивидуалистичното начало днес. Друго време беше тогава. В Клуба на журналистите, например, беше прочута масата на художниците в самия център на ресторанта. Там идваха Борис Ангелушев, бай Дечко (Узунов), Веса Василева, изкуствоведът Кирил Кръстев и кой ли още не. Такива весели и шумни сбирки имаше в кафенето на Съюза на писателите, в ресторанта на композиторите, наричан с хумор „Скерцо“… Днес меркантилизмът, комерсиалното начало взе връх и тези средища на творци, и кината, ако не бинго зали и бутици, станаха безинтересни заведения.
– Какъв човек беше Владимир Башев?
– Една действително изградена индивидуалност, рожба на своето поколение, носител на висока естетическа и социална отговорност. Ангажираността с човека и неговите проблеми влизаше, според него в прекрасна зависимост с изкуството, с поезията. На 32 г., на колкото загина, и той, а и негови връстници бяха завършени поети и личности. Днес творците, колкото и да са талантливи, рядко имат колективна, обществена отговорност. Това отличава новите поколения от предишните. Аз смятам, че той би се чувствал уютно и в съвременността, тъй както повечето талантливи негови колеги успешно прескочиха синора на промените. Днес има толкова нови и полезни неща, които липсваха по-рано. И не става дума за приспособяване, а за съзнателна крачка в една нова епоха и за вътрешна промяна, за трансформация на личността. Той можеше да я направи. Без да изменя на своите идеали, които влизаха в същата прекрасна зависимост, изразът е негов, с цялата му същност. Защото беше един високо морален, почтен човек. Нямаше да се пише „дисидент“, в никакъв случай, както побързаха да направят някои. Не му беше необходимо.
– А в какво за Вас е най-голямата надежда?
– В университетите вече идват хора, израснали в домове, в които няма библиотеки. Това в България никога не е било. Младежите днес не четат не само Владимир Башев – сред тях има много, които не са чували дори за една Багряна, за един Емилиян Станев… От това светът може би няма да загине, но ще се промени коренно. За да се върне отново към Истината и Словото.
Владимир Башев (28 юли 1935 – 19 ноември 1967) е поет, преводач и публицист, роден в София. Завършва българска филология в Софийския университет, владее френски и руски. Автор на книгите „Тревожни антени“, „Преодоляване на гравитацията“, „Желязно време“, „Нецелунатите момичета“, „Магазин за чиновници“, „Възраст“ и „Ателие“ – посмъртно. Владимир Башев издава и самостоятелни сборници с преводи на поезия от Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски, а в съавторство със Савас Ахилеас – избрани стихове на Костас Варналис. Работи като редактор във вестниците „Народна младеж“ и „Работническо дело“, първи главен редактор на в „Пулс“ и заместник-главен редактор на „Литературен фронт“. Калин Донков, Виктор Самуилов, Иван Голев, Емил Симеонов, Георги Борисов, Паруш Парушев, Балчо Балчев са сред отличените десетки поети с наградата на литературен кабинет „Владимир Башев“. Георги Константинов, Валентина Радинска, Греди Асса са сред имената на журито, което определя отличените.
РАЗМИСЪЛ
На Никола Инджов
Ако няма какво да дадем на света,
за какво сме родени?
Ний не щем нито славата, ни участта
на големите гении!
Просто трябва
да имаме нежността
на оная незнайна женица,
дето първа втъкала е прелестта
на земята ни във шевица.
Просто трябва
да имаме скъпия дар,
озарил оня майстор чудесен,
който първи е теглил
върху явора шар
и дървото е станало песен.
Ний не щем нито славата, ни участта
на големите гении!
Нас ни стига признателността
на едно поколение.
Трябва само
да носим една сръчна ръка
като Кольо Фичето, дето
да реди мълчаливия камък така,
че да трогва сърцето.
Трябва само
да носим две могъщи крила,
като тия на майстор Манола,
за да идем
отвъд скоростта на звука
и над дързостта на сокола.
Нас ни стига признателността
на едно поколение!
Нека само една дръзка мечта
въплътим във творение.
Нека станем
лесът срещу зъл суховей!
Нека бъдем
дъждът на пшениците гъсти!
Нека мъртвият болен да оживей
изпод нашите пръсти!
Нека страшните атоми се укротят
във ръцете ни
като житни зрънца,
да поникнат и ни дадат
милиарди слънца!
Нека само една дръзка мечта
въплътим във творение,
за да имаме право да легнем в пръстта,
дето спят толкова гении.
фото Красимир Тодоров
