Светлозар Стоянов
Тази зима дойде през пролетта. И, разбира се, пак ни изненада. Въпреки че прогнозите на метеоролозите стават все по-точни. Верен на стария си навик, март демонстрира опърничавия си характер в навечерието на женския празник. Само за няколко часа цяла Южна България бе покрита със сняг, който не спря да вали няколко дни. Цели райони от областите Смолян и Кърджали се оказаха откъснати от света със затрупани със сняг пътища, без хляб и хранителни доставки, без ток и телефон. Скъсани бяха множество електропроводи, клетките на мобилните оператори излязоха от строя, връзката с тези иначе издръжливи хора от легендарния Родопски край бе прекъсната. Новинарските блокове на телевизиите лансираха ужасяващи слухове за бой за хляб в селата и починали възрастни хора, които просто няма как да бъдат погребани.
Верни на дълга си,
военните от Асеновград и Смолян отново се отзоваха
на сигналите и молбите на кметове и областни управители да помогнат в бедственото положение. И наш екип тръгна по дирите на най-зловещата от години зима в този край, за да документира усилията на военните да помогнат на цивилното население. Защото, каквото и да си говорим в спокойна и мирна обстановка, колкото и да подхвърляме популистки скудоумия, че армия не ни е нужна, точно в такива моменти тя доказва, че е незаменима. Просто няма друга структура в държавата, която да разполага с необходимата жива сила и техника, както и с чувството за дълг към народа си, както армията. А човек, колкото и да е скептичен по отношение на пагона, явно трябва да изпадне в тежка ситуация, за да се убедите, че е така. Но дано не ви се случва.
И така, тръгваме по петите на военослужещите от 4-и артилерийски полк в Асеновград, които от няколко дни се опитват да отворят път към с. Добрилък Уазката, както я наричат военните, ръмжи на умряло и едва се катери по стръмнините, но не се предава. Яка машина е това, почти 40-годишна, плаче за нови гуми и акумулатор, но не се предава.
В с. Лясково става ясно, че техниката, с която военните от Асеновград разполагат, няма сили да се справи със снежните преспи. А тук снегът по покривите е над метър, на места
снегонавяванията надвишават човешки ръст
Старите хора тук се кълнат, че подобен сняг не помнят.
И когато операцията е пред провал, закъсал шофьор моли военните да му помогнат. А те, разбира се, се отзовават на молбата, без много-много да му мислят. Въпреки че шофьорът сам си е виновен, тръгнал в това време без вериги, за да провери какво е състоянието на вилата му, която се намира в селото.
Без да щадят сили, с лопати и бутане и тази операция е доведена до успешен край, въпреки че се касае за един единствен човек. Не знам защо, но в съзнанието ми веднага изниква ситуацията във филма на Спилбърг „Спасяването на редник Райън”, където цял взвод загина, за да спаси един единствен човешки живот. Подвигът на тези български войници обаче няма да бъде възпят от милиардите на Холивуд, въпреки че е далеч по-реалистичен и лишен от задължителното за грандиозните кинопродукции екранно напомпване.
В края на това приключение с щастлива развръзка се връщаме отново в поделението, до което уазката ни откарва едва-едва, с почти наполовина работещ двигател. Кашля и подскача на всяка неравност по пътя. За съжаление в армията, уверяват ни военнослужещите, резервните части за техниката са последното нещо, за което се мисли.
Помислете над това, както казваше на едно място Кърт Вонегът.
(Следва продължение…)