Михаил Григоров
„Късните есенни листа отдавна вече се трупат върху българския спомен за тази наша последна война, така както бяха покрили и българското военно гробище в Харкан, Унгария, през януари 2011-а. Решихме да грабнем последния шанс да разчистим, макар и за миг, листата на забравата и да зададем простия, но така важен въпрос: „Какво беше да си там?“. Така пише в предговора към първия том на „Ехо от войната“ д-р Константин Голев, който заедно с Мариан Гяурски и други млади историци започват да реализират проекта през 2008 г. Първият том излиза през 2011 г., вторият излезе наскоро.
Години наред младите хора обикалят България като апостоли на историческата памет, разговарят с ветерани от Втората световна война, които са я преживели в окопите. Целта не е да създадат някакъв застинал краен продукт, а да оставят живи извори за бъдещите изследователи. Разговорите се обработват много внимателно и пестеливо, за да се съхранят естествената и неподправена реч на събеседниците, потокът на спомена, характерът на човека. Тези 50 разговора са уникални. Този труд показва, че не само „има кой да разкаже“ за тази война, но има и „кой да ги чуе“. Доказва го интересът към двата сборника, който младите хора разпространяват по същия апостолски начин. Сборниците излязоха с решаващата подкрепа на Националния център за Европейски младежки програми и инициативи.
Абдула Мемишев служи като пехотинец от 57-и пехотен Драмски полк, в Беломорието, където участва в преследване на гръцки партизани. Впоследствие се сражава във Втората фаза на Втората световна война, на територията на Унгария, където е ранен. Записът е направен в неговата къща в село Триград.
След като ги изтеглят от Гърция и се разбира, че ще ги изпращат на фронта, баща му, който е воювал в Балканската война, го изпраща на фронта и му заръчва в никакъв случай да не бяга. Имало е случаи на бягства от армията в този период. Няколко пъти му повтаря да не вземе да избяга и да го посрами. Дава му наставления на фронта да не краде, като види паднал другар да не взема от него нито пари, нито часовник. Нищо да не пипа. „Ако огладнееш – казва баща му, – ако намериш хлебец, ще си хапнеш! Друго нищо не ти позволявам и ще видиш, че ще се върнеш жив! Няма да пострадаш“. Самият Абдула казва, че това се оказва вярно. Тези, които са се полакомили за вещите на убитите си другари или са мародерствали, загиват много скоро след това. И още един урок му дава баща му. Съветва го да изпълнява законите и заповедите на Родината, защото, казва му той: „Ние в България живеем, въпреки че сме българомохамедани, ние сме заедно. Ще отбраняваме Родината! До капка кръв!“.
Като стига до боевете на фронта, Абдула казва: „Не ме питай как са протекли! Да не дава Господ никому. Винаги да е мир и спокойствие. Няма по-хубаво нещо“.
Полкът им се разгъва по бойната линия. Намират се край градовете Сомбот и Мохач. Започват настъпление. Противникът ги посреща с унищожителен огън. На вечерната проверка от ротата на Абдула, която е била от 140 души, се явяват само 16. При тези атаки той вижда как кръвта на ранените му другари шурти от дълбоките рани. Те викат за помощ, но помощ няма.
Вечерта им попълват ротата и тръгват отново в настъпление. На бой с нож. Преминават някакво блато, въоръжени до зъби. Мокри до кости, излизат на другия бряг. Зима е, вали ту дъжд, ту сняг. Добират се до дига, зад нея са немците. Заповедта е най-напред да ги обсипят с нападателни гранати и след това да ги нападнат в ръкопашен бой. Започва канонадата. Гранатите избухват, много немски войници падат мъртви или ранени, с откъснати крайници. Заловени са 900 души и закарани в лагер за военнопленници. При друг случай Абдула е заедно с още двама души в тежкокартечно гнездо. Пред тях пада снаряд и вдига толкова пръст, че ги затрупва. Само главите им се виждат. За щастие наблизо има техни другари, които ги изравят. Иначе са щели да останат там.
Говори много пестеливо за края на войната. Казва, че в България ги посрещат много сърдечно, с подаръци и навсякъде ги уважават. Доволен е от командирите си, които винаги са ги съветвали да не се движат прави, за да оцелеят.
Илия Челавров служи като картечар в 46-и пехотен Добруджански полк. Участва във Втората фаза на Втората световна война, на територията на Унгария, Словения и Австрия. Награден е с орден „За храброст“. Записът е направен в старческия дом в град Велико Търново.
За войната Илия Челавров казва, че е страшна работа. Дори художник да си – не можеш да я нарисуваш, писател да си – не можеш да я опишеш. Това просто трябва да се изживее, там, в окопите. Казва, че немците са много опитни войници. При Драва са се окопали здраво и не отстъпват. Атакуват ги яростно и непрекъснато, но докато не ги „извадиш с ножа от окопа, не излизат“, казва той. Накрая отстъпват и българите продължават напред. Илия вижда двама немци около една картечница. Откачва ръчната граната и я хвърля срещу тях. Единият побягва, другият пада на място. Опитва се да стреля по бягащия с пистолета си, но не го улучва. Взема картечницата и я предава на взводния си командир. Той го поздравява пред отделението и продължават напред. След време е представен за орден „За храброст“ – втора степен.
Разквартируват ги в унгарски семейства. Командирът на неговото отделение знае унгарски, защото е работил в Унгария като градинар. Илия иска да разговаря със семейството и той му превежда. Пита ги дали знаят унгарския филм „Видение край езерото“, в който играят Пал Яво и Зита Селецка. Домакините се чудят как може български войник да познава унгарски филми. Казва, че унгарците са ги посрещали много добре. В дома, където са на квартира, има едно хубаво момиче Марешка. Стопаните искали да го вземат за зет. Да го скрият, войската да си замине и да го оженят за нея. Той помни и стихотворението за Марешка и го цитира:
Независимо от това Илия тръгва с армията. На линията „Маргит“ немците ги атакуват непрекъснато, но българите са на по-добра позиция и успешно я отбраняват, главно с ръчни гранати. Илия предлага да направят една по-голяма бомба. Вземат от близкото селце едно буренце около 100 литра, разхлабват му обръчите, вадят дъното, поставят гранатите, а връвчиците за взривяването внимателно измъкват през канелката. Кръщават го българското Фау 1 и го търкулват внимателно по стръмнината към немската позиция. И то наистина гръмва със страшна сила, защото е пълно с бомби.
Кажи ми Марешка дяволита,
къде в прекрасният ви дом
е бъчвата със вино скрита?
Нем тудом, нем тудом!(Не знам, Не знам)
Тогава по-вкусни от бира, вино или ром,
Ще бъдат твоите червени топли устни.
Нем тудом, нем тудом!
(И накрая казва:)
Все „Нем тудом”, все не разбираш,
разбери най-после, че е краят
на хитлеристкият разгром!
Тудом, тудом.
фотоархив – МО
