Д-р Пламен Димитров
Българско геополитическо дружество
През първия половин век от съществуването си НАТО е типичен военен съюз за териториална отбрана. Потенциалният противник е добре известен, бъдещата фронтова линия – също. Макар че в първите години след болшевишката революция комунистическа Русия има реален шанс да превземе „капиталистическата крепост“ отвътре, режимът в Москва бързо еволюира до една консервативна диктатура, която в началото на Втората световна война се връща окончателно към добрата стара тактика на териториалната експанзия. Логично в края на 40-те години комунистически стават точно тези източноевропейски държави, в които са влезли танковете на Червената армия. Затова НАТО е създадена, за да пази територията на западните съюзници, а не до отдалечи комунистическия бацил от умовете на техните граждани.
До края на Студената война НАТО наистина отговаря на името си и неговата
зона на действие
е само Северният Атлантик. Алиансът няма никаква роля във важни сблъсъци между двата глобални враждебни блока, водени в други точки на света, каквито са например войните в Корея и Виетнам.
Първоначално самочувствието на американците, че могат да защитят Европа, се крепи на монополното притежаване на атомна бомба. Но само пет месеца след създаването на НАТО във Вашингтон са поразени от новината, че Съветският съюз също се е сдобил с ядрено оръжие. Така започва атомната надпревара, която бележи цялата история на НАТО в периода на Студената война. Много скоро американците прехвърлят част от своите ядрени оръжия в Европа, за да ги приближат до потенциалната мишена. Създава се и Групата за ядрено планиране като едно от най-важните звена в НАТО.
До разпадането на Съветския блок логиката на разширението на НАТО е изцяло военностратегическа. Така през 1952 г. към Пакта се присъединяват Гърция и Турция, които по своето географско положение са „фронтови държави“ по време на Студената война. И до днес Турция си остава единствената мюсюлманска държава в НАТО, разбиваща представата, че организацията е „християнски клуб“. През 1955 г. в Алианса е приета и Западна Германия, която също е потенциална фронтова държава. Единствено присъединяването на Испания през 1982 г. може да бъде свързвано с процеса на демократизация след края на Франкистката диктатура, но все пак трябва да се отчита и стратегическото местоположение на Пиренейския полуостров.
Освен всичко друго НАТО е и сцена, на която се разиграват
вътрешните противоречия
в света на западните демокрации. Най-яркото от тях е между Франция и САЩ. Подразнени от американската военна доминация, французите правят опити да създадат обособен европейски компонент в отбраната на Запада. Още през 1950 г. министър-председателят Плевен излага своя план за създаването на обединена европейска армия в рамките на НАТО. Две години по-късно е подписан договорът за учредяването на Европейската отбранителна общност. Той обаче изненадващо е отхвърлен от френския парламент и никога не влиза в сила. Кулминацията в антиамериканския ропот на Париж идва през 1966 г., когато президентът Шарл дьо Гол изважда Франция от военните структури на НАТО. Краят на голисткия бойкот по отношение на Алианса дойде едва през 2009 г.
Историята на НАТО е ясно разделена на два големи периода – преди и след края на Студената война. През 1985 г. на власт в Москва идва сравнително младият за стандартите на КПСС нов генерален секретар на партията Михаил Горбачов. Това е началото на края за комунистическото управление в СССР и на източния блок като цяло. Веднъж отворена чрез новия курс на гласност и преустройство, консервната кутия на съветската политическа система не може да бъде херметизирана отново и съдържанието й започва бързо да се променя. Организацията на Варшавския договор официално се разпада на 1 юли 1991 г., а половин година по-късно същата съдба постига и СССР.
С това НАТО окончателно печели Студената война, но
изведнъж остава без противник
и навлиза в един от най-сложните етапи в своето развитие. Пред организацията има две алтернативи – да се саморазпусне с чувство за достойно изпълнена мисия или да надживее обстоятелствата, които са я породили и да си намери нова цел. Към края на Студената война САЩ окончателно са се превърнали в световна суперсила с глобални интереси. Затова във Вашингтон надделява мнението, че НАТО трябва да бъде съхранена като инструмент за поддържане на евроатлантическата солидарност във военната област. Европейците също не виждат особена необходимост от ликвидирането на една доказано успешна международна организация. Освен това за повече от четири десетилетия съществуване НАТО не само създава своя традиция, но и обраства с голям административен апарат, структуриран в безброй комитети, групи, отдели и щабове. Така че Северноатлантическия пакт вече не се асоциира само със страните – членки, а и със своя генерален секретар, със своя върховен съюзен главнокомандващ в Европа и с още хиляди незнайни служители, които имат интерес инерцията в съществуването на организацията да бъде запазена.
Леви терористи опитват да убият натовския военен №1
От 1974 до 1979 г. командващ силите на НАТО в Европа е генерал Александър Хейг – участник във войните във Виетнам и Корея, известен с безкомпромисната си позиция по отношение на потенциалния съветски противник. Като офицер номер едно в Алианса Хейг имал навик всеки ден да отива до офиса си в белгийския град Монс по един и същи маршрут. Това е забелязано от хората на германската ляворадикална организация Фракция „Червени бригади“. Терористите залагат противопехотна мина под моста, по който минава колата на Хейг, и я взривяват на 25 юни 1979 г. Броени секунди спасяват живота на генерала, след като мината избухва малко след като той преминава фаталното място. Ранени са трима от бодигардовете, които го следват в друга кола.
Няколко месеца по-късно организаторът на атентата Ролф Вагнер извършва въоръжен обир в швейцарска банка и е арестуван. Съден е в Германия и получава доживотен затвор за предходно престъпление – отвличането и убийството на председателя на Асоциацията на немските работодатели Ханс-Мартин Шлейер през 1977 г. Едва през 1985 г. съратник на Вагнер съобщава за причастността му към атентата срещу ген. Хейг и терористът получава допълнителна присъда.
(Следва)
