Кирил Василев
Изложба за историята на индустриалния пейзаж в българската живопис през 20-и век беше открита в сградата на бившата Национална художествена галерия на пл. „Александър I” №1, сега част от Националния музеен комплекс – София.
Индустриалният пейзаж се появява в края на второто десетилетие от ХХ век с настъпващата модернизация на икономиката и обществото. Става знак за появилите се нови естетически нагласи сред малкото художници, чието творчество ще стане определящо за бъдещето. Едни от първите, за които индустриалната тема става важна, са Никола Танев и Сирак Скитник. Танев в духа на импресионистите е заинтригуван от контраста между светлинните отражения на фабричния дим, локомотивната пара и тъмните корпуси на сградите и машините. За Сирак Скитник индустриалният пейзаж е възможност за изграждане на композиция от обобщени геометрични форми.
Художникът, който го превръща в централна тема на творчеството си през 30-те и 40-те години, е Васил Бараков. Серията му от индустриални пейзажи – „Край София“ (1938), „Изгорялата фабрика“ (1946) и „Сонди в Къмпина“(1949) са върхови постижения на българската живопис. Всички те заедно със Стоян Сотиров, Борис Елисеев, Кирил Цонев и др. са членове на Дружеството на новите художници, създадено през 1931 г. и обединяващо млади творци, желаещи промяна в българското изкуство. Негови наследници в по-късните десетилетия са Мария Столарова и Петър Дочев.
През 60-те и 70-те години на ХХ век се появяват Евгени Бугаев, Иван Антонов, Борис Ненов, Любен Гайдаров с „формалистични“ търсения, но най-ценното в тях е усещането за пустота и безизходност. Това усещане, превърнато в споделен социален опит за късните години на комунистическия режим, се тематизира открито в българската живопис едва в края на 80-те години.
От дистанцията на времето индустриалният пейзаж в българската живопис се очертава като поле, в което се пресичат едни от най-продуктивните линии в нашето изкуство.
