Свободният човек има родина, а робът – местожителство

Михаил Григоров

Отдавна професор Иван Дреников споделя на страниците на вестника огромните си знания и любов към България. Не е достатъчно да се каже за него, че е патриот, родолюбец и голям дарител на националните музеи и институции. Той е превърнал привързаността си към отечеството и към неговата древна, трагична и славна история в своя съдба. 
Като гражданин на света познава живота в много страни на Европа и Америка. Живя половин век във Венецуела. С някои свои изследвания и книги е световноизвестен. Срещал се е със стотици хора – от писатели и историци до посланици, министри, премиери, президенти и короновани особи. Написал е много и уникални трудове, които съдържат безценни знания за древността, окултните науки, йогисткото учение и българската бойна авиация и военна история. Носител е на орден „Стара планина“ – I степен.
Навсякъде, където е бил и пред всеки, с когото се е срещал, с гордост е казвал, че е българин. Казва го и днес, когато разговаряме в софийския му дом и добавя, че свободният човек има родина, а робът – само местожителство. Повод за разговора е издаването на второто допълнено издание на книгата му „Загадъчната България“, която по традиция той представи в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, където се запознахме преди близо 14 години.

Започваме с дългогодишната му работа в Народната библиотека на Венецуела. Там той попада през 60-те години на миналия век. Семейството му взема решение да отиде при чичо си, който е емигрирал още през 1923 г. „По това време човечеството беше на прага на Трета световна война“, казва Дреников. Според него във Венецуела до началото на 80-те години положението е било по-добро, отколкото в която и да е европейска страна. Установява се там, след като вече е получил образование и натрупал опит във Франция. Издал е и първата си книга „Йога – наука за човека“, която предизвиква голям интерес. Тя излиза в Париж през 1967 г., в едно от най-големите издателства за научна и медицинска литература. 
В Каракас започва работа в един университет, но скоро след това се запознава с новоназначената директорка на Националната библиотека на Венецуела, която преди това е работила в ООН. След като споделя с нея опита си от създаването на Института за българска история в Белгия заедно с брат си д-р Кирил Дреников и събирането на повече от 

30 тона документи и свидетелства 

за българската история на 15 август 1969 г., тя го назначава в библиотеката. Днес огромният архив, създаден от братята Дреникови, е депозиран в Института „Хувър“ на Станфордския университет в Калифорния, САЩ.
Работата в библиотеката му допада, освен това му дава възможност заедно с Кирил да продължат да събират документи за България. Дреников работи в нея повече от 20 години и през това време развива такава дейност, че получава от президента на Венецуела най-високия орден за заслуги към културата на страната. Получава и още един орден за трудови заслуги. 
По негов проект се създава фондация, която да съхранява духовното наследство на Венецуела. Фондацията се оказва много успешна, а директорът й след време става президент на страната.
Започва да чете лекции и в най-големия университет на Каракас, с които запознава слушателите с методите на оценяване на стари карти и документи. В библиотеката е заварил 21 стари географски карти, а 23 години след това, когато се пенсионира, оставя 850, което е най-голямата такава колекция на американския континент. Купувал ги е главно от европейски и северноамерикански търговци. „Те всички, казва той, знаеха, че съм българин и търся и български карти и документи“. Намира и доставя за библиотеката първата печатна карта за Америка, която е печатана през 1506 г. Купува я за 4200 долара, а според него сега картата струва не по-малко от 50 000. Случвало се е да купува за библиотеката карти за 40-50 хиляди долара чрез фондацията, създадена от него, извън държавните структури. Събира и манускрипти. Сред тях има и пет писма на Александър фон Хумболт. 
В крайна сметка след себе си той оставя 385 000 документа. Сред тях има 

25 писма на Симон Боливар 

Преди това библиотеката не е притежавала нито един документ на основателя на независима Венецуела. 
През това време търси и документи за България, като някои от тях купува, но и много търговците му подаряват. Събира годишници, където най-големите книжарници в света публикуват цените на старите карти и документите и чрез тях следи състоянието на световния пазар. На базата на това пише и единственото ръководство за оценка на стари документи. Редом с всичко това прави и фотографската и музикалната  колекция на библиотеката. Тези сбирки се превръщат в самостоятелни отдели към нея. 
През 1975 г. по негов проект и по белгийски образец във Венецуела се създава институт, който да работи за 

формирането образа на страната 

пред света. Белгийският институт, например, разполага с 25 000 снимки, които предлага на журналисти, когато става дума да се представи образа на страната по най-добрия начин. Институтът във Венецуела е създаден към Националния конгрес и Дреников е първият му директор. 
След три месеца на това място назначават местен човек, защото се смята, че трябва да се поддържат преди всичко „своите хора“. Професорът казва, че там въпреки качествата си го смятат за „мосю“, тоест за външен човек. Според него такова отношение към кадрите може само да бъде спирачка в развитието на една държава, която и да е тя. Във Венецуела, според закона, най-високата длъжност, която може да заеме човек, който не е роден там, е общински съветник. 
Работата му в библиотеката продължава, той пътува много и прекарва най-често ваканциите си в Европа, предимно в Испания, Франция, Англия, Белгия и Холандия.
Средствата тогава не са проблем.  Освен това чрез тази дейност му стават известни много любопитни неща, заровени в средновековието и древността и познати само на шепа хора. 
Печатната дейност във Венецуела започва през 1808 г. с издаването на един вестник. „В Латинска Америка обикновено тази дейност започва с издаването на религиозни книги“, уточнява Дреников. България и в това отношение е по-различна. У нас печатарската дейност започва с една книга с магьоснически молитви на Филип Станиславов, през 1652 г. Книгата е на български и е издадена в Рим. Станиславов е бил католически свещеник. 
Тук става дума за ранните книги на Дреников. След първата книга за йогата, през 1984 г. издава втората си книга, пак свързана с тази тема. По това време е основал във Венецуела и музей за Индия. Книгата се казва „Йога – от безпокойствието към екстаза“. По същото време публикува редовно статии в езотеричното списание „Кабала“, които също се превръщат в книга. През 1974 г. е издал „Изкуството на подсъзнанието“. Има и две книги със заглавия „Войната на магьосниците“ и „Манифестът на магьосниците“. 
Питам го има ли истински магьосници на този свят? Той отговаря: „Има!“. В обръщението си към читателя в „Загадъчната България“ Дреников пише, че съвременната цивилизация прави огромна грешка, като обявява боговете и демоните за мъртви, защото силите, които са ги породили, са живи и действат. Това отдалечаване от архетипите е космическа драма. Човекът завинаги е свързан с камъка, рибите, огъня и птиците и те живеят в най-дълбоката му интимност. И това е магията на живота.