Добромир Пелов
25 април 1995 година, дни преди Великден. В 20,50 часа шефът на ВИС Васил Илиев излиза от парк-хотел „Москва“, където е имал делова среща на уиски с шефа на столичната организация на БСП – партията, дошла наскоро на власт. Качва се в чисто новия си сребрист „Мерцедес 600 SL“, купен ден по-рано от друга фигура в престъпния свят по онова време – Филип Найденов-Фатик. Спортният автомобил е регистриран същия ден и Илиев няма търпение сам да го подкара. Тръгва към „централата на ВИС“ – ресторант „Мираж“, в столичния квартал „Гоце Делчев“. На метри зад него, в „Сеат Толедо“, са гардовете му Радостин Бързанов-Радо и Роберто Георгиев-Бъри. Предна охраняваща кола няма.
След по-малко от половин час изстрели от автомат слагат началото на продължилата десетилетие подземна война, белязана от показни разстрели, взривове и загадъчни убийства.
Около 21,15 часа двете коли влизат в уличката „Никола Каменов“, оттам до “Мираж” остават не повече от 300 метра. Асфалтът е разнебитен и шефът на ВИС кара през дупките с едва 20 км в час. Изведнъж от строежа вляво изскачат двама мъже и откриват автоматичен огън към колата. Три куршума пробиват предното стъкло веднага, а докато килърите пресекат от другата страна, изстрели пръсват и предния десен прозорец на автомобила. Васил Илиев е вече безжизнен. Новият му „Мерцедес“ изминава още няколко метра и се забива в металната ограда на строежа. Секунди по-късно двамата гардове изскачат от колата стъписани и откриват боса си с килната встрани глава. Докато
убийците потъват в мрака
между блоковете, ужасените охранители тичат към „Мираж“ с викове: „Убиха Васил!“Както твърдят хроникьори на черните събития, още в нощта на разстрела всички са сигурни, че това убийство ще запали гангстерска война. До този момент не всичко е тихо и кротко, но драмите се развиват предимно на провинциално равнище. За първа жертва на гангстерската война се сочи бившият ловешки борец Стефан Мирославов – Крушата, застрелян от снайперист, докато натиска газта на мерцедеса си от Ловеч към София. Драмите, предшествали убийството на големия брат Илиев, като „Белите брези“ от 14 януари 1994 година са плод по-скоро на безумия на полицейски началници, жертвали неволно подчинените си.
Връщаме се към тази история отпреди две десетилетия не за да въздишаме за Васил, за брат му и за други като тях, а през призмата на времето да видим как реагира тогава властта. В 21,30 всички шефове в МВР бяха известени за престъплението и извикани незабавно в министерството. В кабинета на министъра Любомир Начев започна нещо като импровизирано
оперативно съвещание
на което би трябвало да бъдат издигнати първоначални версии, за да се започне работа „по горещи следи“ за залавяне на физическите убийци, а след това да се търсят и поръчителите. Нищо такова не се случи. Тогавашният шеф на ЦСБОП Любен Левичаров докладва някакви мъгляви хипотези, свързани с дела за контрабанда на цигари. Между него и главния секретар на МВР Георги Ламбов, с когото бяха приятели, се подхвърляха загадъчни недоизказани реплики. Май просто, за да не се мълчи неловко. Закъснял влезе секретарят на МВР Цвятко Цветков, който възкликна иронично – „ей, колко народ сте се събрали заради един бандит“. Цялото напрежение на министъра се съсредоточи върху това, че премиерът тогава – Жан Виденов, пътуваше от Брюксел за София, а по същото време на летището щял да кацне и завръщащият се от Москва брат на убития Васил – Георги, който по-късно
оглави „империята“
Начев беше твърде уплашен, когато докладваше на Виденов, че го „посреща с лоша новина“. Властта държа обществото в напрежение през целия следващ ден, докато накрая излезе вечерта по телевизията не с информация, а с гръмка декларация, в която се заявяваше, че „България не е Чикаго от 30-те години“. Толкова.
Разбира се, полицията беше вдигната по тревога, защото се очакваше евентуален ответен удар от страна на „висаджиите“ по централи на конкурентната СИК. По време на убийството в заведението на другия борчески лагер „Аякс“ са се събрали босовете на СИК, като че ли за да бъдат всички на видно място пред свидетели. По-късно, станали вече
„добре облечени бизнесмени“
те твърдят, че там научили за разстрела. Сред тях са Красимир Маринов – Големия Маргин, Дмитрий Минев – Димата Руснака и Румен Николов – Пашата. Нямаме представа кой и защо уби Васко Илиев. Не знаем какво да мислим Всички предохранителни мерки вземаме, за да не се случи същото и с някого от нас, разказва по-късно пред следствието Красимир Маринов – Големия Маргин.
Странно защо, идването на власт на правителството на Виденов съвпада със създаването на холдинга на сикаджиите „Интергруп“. Основатели са Младен Михалев-Маджо, Красимир Маринов-Големия Маргин, Милчо Бонев – Бай Миле, Дмитрий Минев -Димата Руснака, Венцислав Стефанов, Румен Николов – Пашата и Стоил Славов. Преди убийството на Илиев две са компаниите, които делят силовото застраховане в България. Но докато ВИС е категоричен лидер, СИК едва набира сила. След смъртта на Васил Илиев нещата започват да се променят в полза на „Интергруп“. В последните месеци от живота на Васил Илиев легалната му империя се разраства чрез 10 различни дружества, регистрирани в София, Кюстендил и Бургас. По това време той държи сериозен дял от застраховането, развлекателния и хазартния бизнес. За „сикаджиите“ просто няма място до разстрела на Илиев. В показанията си пред разследващите Големият Маргин определя като пълна глупост и манипулация версията, че СИК може да е организирала убийството на Илиев. Какво друго да каже!
„Кървавите вървища“
през годините напред продължават. Сикаджията Стоил Славов е взривен в асансьор. Бай Миле е разстрелян на 30 юли 2004 година посред бял ден в ресторант-градината на хотел „Славия“ заедно с петимата си гардове. На следващата година снайперист изпраща в небитието Георги Илиев – прекия наследник на „империята“ ВАИ Холдинг. Сикаджията Димитър Джамов оцелява при няколко атентата. Колкото до разследването – ден след разстрела на Васил Илиев ученик от столичното 73-о училище открива хърватския автомат „Заги“, с който е убит босът на ВИС. Две години по-късно е намерен още един автомат със заглушител същата марка. Полицаите не откриват обаче почти никакви следи от килърите. На 25 април тази година делото приключва поради давност.
Делото е приключено – забравете!
Заглавието на един силен филм от миналото твърде добре пасва на родната мафиотска война, която има вече дори свое историческо минало. Пасва и на показното безсилие на правоохранителните власти.
Намери се твърде удобната правна формулировка – давност. Която ще бъде приложена само след три седмици за приключване на делото за разстрела на Васил Илиев. След това, „като му мине времето“ – за убийствата на брат му Георги, на Емил Кюлев, на Иван Тодоров – Доктора, на Илия Павлов и на още десетки, а дали не и стотици „знайни и незнайни герои“ на тъмния ни преход. Навремето, в разгара на подземната война, един всекидневник публикува тъжна карикатура, на която хвърчаха куршуми и се търкаляха трупове, а текстът беше – „Паднаха борци безчет…“ По-младите няма как да разберат иронията, защото никога не са знаели втория куплет от химна на НРБ, започващ именно така – „Паднаха борци безчет, за народа наш любим…“
Какво позволи тази зловеща касапница? Не е трудно да се отговори – демонстративната безнаказаност! За две десетилетия няма разкрит и задържан поне физически убиец на знакова фигура от подземния свят, като изключим някакви почти недоказани подсъдими по делото „Бай Миле“. Един вътрешен министър, който много обичаше да го пишат по вестниците, дори „хвана убийците на Луканов“. Съдебният процес завърши с пълен провал, като за капак излязоха нелицеприятни подробности за методите на МВР и на следствието, свързани с „къщата на ужасите“ в Копривщица.
Като цяло в разследването на гангстерската война – реално е постигнато едно голямо нищо! Нито полицейски разкрития, нито следователски заключения, нито прокурорски обвинения. Съответно – присъди няма. Значи ли това, че няма виновни? Или всичко минава по давност. На принципа – делото е приключено – забравете!
колаж Красимир Тодоров
