За пореден път вестникът представя няколко кратки разказа от двата тома „Ехо от войната“, издадени от групата млади български историци. Само ще припомним, че тези 50 разговора с ветерани от Втората световна война са уникални извори на история и съхраняват истината за войната такава, каквато те са я преживели на предната линия на фронта.
Този път ви поднасяме разказите на нашите стари познайници, възпитаници на Военното на Негово Величество училище Атанас Илев, Дянко Марков, Никола Костадинов и Никола Рухчев. За съжаление бай Кольо Костадинов вече не е между нас.
Двата тома са чудесно събитие във време, когато се отбелязват 70 години от края на Втората световна война.
Атанас Илев е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. Участник във войната като командир на миночистачен кораб “Кирил Попов“ в река Дунав. Носител на орден “За храброст“ и съветски орден “Червена звезда“.През 1945 г. няколко месеца преди края на войната корабът на капитан Илев плава по река Дунав покрай сръбския бряг. Пилотът Савич, който направлява кораба да не попадне в плитчина, е сърбин. Денят отива към залез. Светлините по реката са малко. Но сърбинът вижда на единия бряг на Дунав цяло стадо зайци, които се прескачат и се търкалят към реката. Тогава казва на капитана, че корабът трябва да спре, защото сърбите от памтивека вярват, че ако видят толкова много лудо бягащи и скачащи зайци, това носи нещастие. И заявява, че дори да го разстрелят, корабът трябва да спре. Нашият кораб обаче предвожда друг съветски кораб „Бесараб“, на който е командирът на дивизиона от кораби Охременко и се налага да искат разрешение от него чрез флаговата сигнализация по морзовата азбука, като им обясняват, че сръбският пилот е фаталист. От кораба на Охременко отговарят: „Вие спрете! Ние продължаваме!“. Нашият кораб спира. „Бесараб“ продължава и след 200 метра се натъква на мина и засяда на плитко. Прибират съветските моряци, а Охременко казва, че като комунист няма право да бъде фаталист, но в сръбски води ще спазва традицията.
Капитан Илев разказва и за спасяването на 9 съветски моряци в румънското пристанище Молдова. На входа на Железните врата, през февруари 1945 г. го няма обичайният ледоход и миночистенето продължава. При пристигането им с кораба на пристанището още преди да го завържат за пристана, пристанищната сирена започва да вие. Първо мислят, че е въздушна тревога, но се оказва, че гори съветският бронекатер № 229, завързан за понтон на около 100-150 метра от кея. Пожарът е в машинното отделение, но тръгва и навън. Въжетата, с които е завързан катерът за понтона, прегарят и той се отправя към железните врати, които са на 500-600 метра. На борда му има 9 моряци. Моряците не могат да запалят двигателя, тъй като пожарът е в машинното. Става все по-опасно, защото огънят може да достигне до резервоарите за гориво и да последва взрив. Капитан Илев дава команда „Отблъсни“ и нашият кораб тръгва да спасява катера, макар че рискът е изключителен и ако има експлозия и те ще загинат.
На това място той казва, че в такива моменти не се разсъждава.
Насочвайки се към катера, виждат, че пред тях на около 150 метра има потънал шлеп. Бавно се приближават към него, ако се сблъскат – всичко приключва. На 20-25 метра от шлепа машините на „Кирил Попов“ заработват, той прави рязък завой и се насочва към катера.
Когато се доближават до него на борда му скачат четирима български моряци с пожарогасители. Пренасят полузадушените 9 моряци от катера и се връщат на кораба. Отблъскват се с куки от него и поемат с пълен напред. След 5-6 минути катерът избухва зад гърба им. На пристанището ги посрещат като герои.
Дянко Марков е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач. Награден е с орден “За храброст“.Групата самолети, в която е Дянко Марков, бомбардира германска пехотна колона, която се изтегля по шосето от Велес към Скопие в Македония. Пробивът при Страцин още не е направен. Командирът на бомбардировачите казва на навигаторите да си направят изчисленията на база 5000 метра височина, от която да се извършват бомбардировките над колите и камионите, които отстъпват.
Самолетите стигат до мястото, но виждат, че по пътя пълзят само няколко коли, и то на по няколко километра разстояние една от друга. Няма смисъл да се хабят бомбите. Всеки бомбардировач носи по 20 бомби на борда си. Само един от бомбардировачите си позволява да изхаби няколко бомби и да порази една от колите, след което после се хвали на командира, назначен по партизанска линия. Останалите са упрекнати, че нищо не са свършили. По това разбират, че новите командири искат неверни доклади, за да се изтъкват пред висшето ръководство и те им ги дават.
Нашите бомбардировачи постигат голям успех при Куманово. Изпратени са да бомбардират „площадно“ една германска батарея, която спира настъплението на българската армия. Този метод „площадно“ означава бомбардировачите да направят „бомбен килим“ върху набелязаната цел.
Батареята разполага с противосамолетни оръдия, които стрелят с право мерене и началната скорост на снаряда е 1000 метра в секунда. Самолетите приближават Скопска Черна гора и немците изоставят обстрелването на нашата войска и насочват оръдията срещу бомбардировачите. Тогава командирът на самолета, който е капитан, нарежда да се хвърлят бомбите, защото за бомбардировачите е много опасно, ако попадне шрапнел в бомбения отсек.
По този повод Марков коментира, че не само през Сръбско-българската, но и през Втората световна война българската войска се командва главно от капитани, защото големите чинове в армията са осъдени от Народния съд. В бомбардировките над Куманово Дянко Марков има 15 точни попадения.
Бомбардират немците и при Прищина и Митровица. На Прищина трябва да разбият една влакова композиция, предназначена да превозва немски войски на запад.
Там отиват около 10 самолета и на два пъти бомбардират гарата площадно и изваждат влаковете от строя. Имат шанса, че в този участък на фронта германците нямат изтребителна авиация, защото на борда на самолетите има само три картечници – на навигатора, на радиотелеграфиста и на бордния техник. До този момент воюват без загуби, само с пробойни по самолетите. Тези пробойни се запълват и подшиват.
На 12 януари 1945 г. 5-и бомбардировъчен полк, в който служи Дянко Марков, е евакуиран от София на летище „Граф Игнатиево“. Краят на войната го заварва на летището в Телиш.
За офицерския корпус той казва, че е бил обречен. Офицерството е първата обществена прослойка в България, която след 1944 г. е подложена на унищожителен удар. От строя са извадени три четвърти от командния състав на българската войска, включително и най-елитните офицери.
Никола Костадинов участва в битките при Стражин и Страцин не като парашутист, а като командир на отделение, защото войската не разполага с достатъчно самолети, за да използва парашутистите. Той има 13 подбрани парашутисти, с които най-напред тръгва да разузнава обстановката. При това разузнаване те пленяват немски и австрийски войници, които разказват за разположението на противника.
Боят се развива много ожесточено, но първите две атаки на българите са отблъснати от немците, които са изградили ешелонирана отбрана. Позициите на двете армии са толкова близки, че когато немците хвърлят ръчни гранати към нашите окопи, българските войници ги хващат и им ги връщат обратно.
В това особено се отличава известният по това време Желязко Колев Демирев – Императора, картечар, но в цивилния живот иманяр, нумизматик и трафикант на културно-исторически ценности, осъждан многократно. През войната го раняват, но оцелява, макар, че остава инвалид. Убива го впоследствие негов познат иманяр в дома му.
Привечер на същия ден, когато битката е приключила, на позицията пристига генерал Владимир Стойчев и награждава офицери и войници, а командирът им повишава в звание. По предложение на генерала загиналите в битката при Страцин парашутисти са погребани в Алеята на парашутистите в София и оттогава всяка година на 18 октомври се честват тяхната памет и техният героизъм.
