16 април 1925 г.: Най-зловещият атентат в българската история

Пламен Димитров,
доктор по история

Взривът

Когато митрополит Стефан пристъпва към четене на Евангелието от Йоан, страшен гръм разтърсва претъпкания храм. Църковното кубе хвръква във въздуха, черен дим се издига на 7-8 метра височина. След това гъсти кълба бял прах застилат всичко наоколо. Взривната вълна изпочупва прозорците на всички околни къщи и трамваи и поваля минувачите на земята.
След секунди тишината е разцепена от писъците и стенанията на ранените. Обезумели, те започват да изскачат изпод развалините и да се лутат наоколо. Половината покрив на църквата и част от южната стена са напълно разрушени. Спасителните операции започват веднага.
По-късно вещите лица ще установят, че експлозивът е бил положен под четвъртия стълб, близо до основата на главното кубе. Количеството му е било около 25 кг, а видът – чер барут бризантно вещество. От начина на поставянето става ясно, че са работили професионалисти. Фитилите са били пет и са горели 15 минути. Само щастливата случайност е спасила от гибел присъстващите министри. Поради големия наплив на посетители в последния момент митрополит Стефан нарежда ковчегът  да бъде преместен по-напред от обичайното място. Заедно с него се преместват и официалните лица и това ги отдалечава от центъра на взрива.

Жертвите

Под развалините на „Света Неделя“ са погребани 150 души, а заедно с тези, които умират по-късно от раните си, жертвите са общо над 200. Ранените надхвърлят 500. Сред убитите са генерали, офицери, 3 депутати, кметът на София, 4 висши чиновници, студент, учител, стражар и, което е най-ужасяващо – 20 жени и 5 деца. Загива част от елита на нацията, но и много обикновени хора – в списъка с професиите на жертвите не липсват и чиновници, стругар, бакалин, работник… Почти всички ранени са ударени в главата от падащите камъни. Сред тях са и министрите, но те са с леки рани и веднага поемат задълженията си. 
По ирония на съдбата сред ранените е и Кимон Георгиев, през 1925 г. подполковник от запаса, а впоследствие участник в два преврата министър-председател и съратник на комунистите, които за малко не го убиват във взривената църква. 
На 17 април централната софийска улица предлага тягостна гледка – на всеки няколко минути на път за гробищата преминава траурна процесия. Покрусеното правителство е поръчало 100 безплатни ковчега за убитите.

Заговорът

Атентатът е дело на Военния център на Българската комунистическа партия (БКП). През 1924 г. партията е забранена, но нелегалната й война срещу правителството продължава. Целта е пролетарска революция или гражданска война. Примерът – Съветска Русия. БКП създава свой военен център начело със запасния майор Коста Янков. Постепенно това формирование придобива голяма автономност от политическото ръководство на партията. Поредица от полицейски разкрития бързо стесняват обръча около комунистите и те решават да стреснат правителството със сериозен атентат. Отначало проектоцели са били Народното събрание и Военния клуб, но тези обекти са много силно охранявани. 
В края на 1924 г. Петър Задгорски, който е клисар в „Света Неделя“, си предлага услугите да складира взривни материали на тавана на божия храм. Коста Янков веднага съзира в това възможност за нанасяне на „голям удар“. Идеята за атентата се подкрепя и от високопоставени комунисти като Станке Димитров, Вълко Червенков, Тодор Павлов. Лидерите на БКП Георги Димитров и Васил Коларов са в чужбина и не дават ясно одобрение за планираната акция, но като цяло не са против такива радикални методи на борба.

Примамката

Когато всичко за атентата е вече готово, възниква въпросът как първите хора в държавата да бъдат събрани в „Света Неделя“. Това може да стане само при погребението на някоя високопоставена личност, която заговорниците предварително да убият. Жестокият избор пада върху генерала от запаса Константин Георгиев – депутат, председател на Софийската градска организация на управляващия Демократически сговор и член на ръководството на Военния съюз. Генералът е застрелян от трима комунисти на 14 април в градинката пред църквата „Свети Седмочисленици“. Убийците не се смущават от факта, че в момента на престъплението той води за ръка малката си внучка. 
Когато научава за убийството на генерала, Коста Янков дава заповед за действие. В деня на погребението Задгорски вкарва тайно на тавана на храма свой партиен другар, който в решителния момент запалва петте фитила и побягва.

Последиците

Атентатът не постига главната си цел – министрите остават живи, а раните само ги ожесточават още повече. Най-гневни са генералите Вълков и Русев – съответно военен и вътрешен министър. Още в деня на атентата на свое заседание правителството обявява военно положение в цялата страна. Върху комунистите и всички, които са нарочени за техни симпатизанти, се стоварва страшната вълна на държавното отмъщение. За двадесетина дни са избити около 450 мними и реални болшевики. 
На 21 април Народното събрание се събира на извънредно заседание. Гледката би била твърде живописна, ако не е толкова драматична – председателят е с черна шапчица, която прикрива превръзката му. Десетки други депутати също са с бинтовани глави, а по лицата им още има петна от йод и кръв. Независимо от политическата си ориентация всички заклеймяват извършеното. Такова е и преобладаващото обществено настроение в страната. 

Възмездието

Каква е съдбата на атентаторите? От преките му организатори и изпълнители в ръцете на полицията попада само клисарят Задгорски. Той е измамен от своите. Няма го обещания автомобил, който след атентата да го изведе в чужбина. Вместо това Задгорски е отведен в несигурна квартира, където престоява само един ден и гонен от страх и чувство за вина, се предава в полицията. В това време неговите другари вече го търсят, за да го застрелят и така да прикрият следите. Коста Янков е открит в къщата на друг комунист и загива в престрелка с полицията. 
Разследването на атентата тече скоростно, делото се гледа в началото на май, а присъдите са обявени на 11 май 1925 г. Те са 60 страници и съдът ги чете в продължение на два часа. На „смърт чрез обесване на публично място“ са осъдени Марко Фридман, който е отговарял за поддържане на връзките във Военния център на БКП, Георги Коев, който е укрил помощника на Коста Янков – Иван Минков, и Петър Задгорски. 
Касационният съд оставя без последствие жалбите на Фридман, Коев и Задгорски. На 27 май 1925 г. софиянци стават свидетели на последната публична екзекуция в България. Зрелището е заснето на филмова лента. Желанието на Фридман да бъде разстрелян, защото „като български офицер е свикнал да посреща смъртта очи в очи“ не е удовлетворено. Нали и генералите, и офицерите, погребани под развалините на „Света Неделя“ също не бяха удостоени с тази чест. А те наистина я заслужаваха.

Извършителите – между идеалите и парите

Организаторите и извършителите на атентата от 1925 г. са мотивирани от смесица от идеалистични и материални подбуди. Шефът на Военния център на БКП Коста Янков е професионален военен. Бие се храбро в трите войни за национално обединение. В Първата световна служи в едно и също подразделение с генерал Иван Русев – същия, който в качеството си на вътрешен министър оглавява преследването на комунистите след атентата в „Св. Неделя“. Коста Янков се увлича от социалистическите идеи още като ученик, а по-късно е и семейно свързан с тях, след като се жени за дъщерята на Димитър Благоев Стела. След Първата световна война Янков става професионален партиен функционер. От 1920 е натоварен да разяснява социалистическите идеи сред действащите и запасни военни. Става главен редактор на излизалия в продължение на 3 години в. „Народна армия“ – легално издание на партията, инициирано от Димитър Благоев. Вестникът служи като опонент на „Народна отбрана“ – официалното издание на военното министерство по онова време. 
Марко Фридман е дясна ръка на Коста Янков и разпределя парите за преките извършители на атентата. Той е член на партията на тесните социалисти от 1911 г. По образование е юрист, по време на Първата световна война е командир на рота. През 1923 г. е общински съветник в София, взема дейно участие в Септемврийското въстание. Фридман предава на клисаря Задгорски по 1000 лева за всеки внесен пакет взрив в църквата. За месеца преди атентата Фридман разпределя общо 400 хиляди лева по указания на Янков. Тези сериозни суми идват от Съветския съюз през Виена, където е задграничното представителство на БКП.
Самият Задгорски също има сложна съдба. Преди болшевишката революция той работи в продължение на 12 години в Русия. Връща се в България през 1912 г., за да се запише доброволец в Балканската война. По-късно става член на комунистическата партия, но я напуска след Септемврийското въстание. Въпреки това остава неин симпатизант и поддържа връзки със старите си партийни другари. Те обаче не му мислят доброто. Плановете на БКП са били след атентата да убият Задгорски, за да се скъса нишката на разкритията. 
От преките участници в извършването на атентата в Съветския съюз успяват да избягат Димитър Златарев и Петър Абаджиев. Златарев е разстрелян по време на най-високата вълна на сталинските репресии през 1938 г., а Абаджиев се връща в България след 1944 г. и загива в автомобилна катастрофа. 

12 генерали загиват при терористичния акт

Дванайсет достойни български генерали, които са се опазили от вражеските куршуми на бойното поле в три, а някои и в четири войни, загиват нелепо при атентата в църквата „Света Неделя“. Сред тях е генерал-лейтенант Калин Найденов, който е военен министър почти през целия период на българското участие в Първата световна война (1915-1918 г.). Той завършва Военното училище в София през 1884 г. и на следващата година участва в Сръбско-българската война като командир на полубатарея. Ранен е в боя при връх Три уши. След войната Калин Найденов завършва престижната военна академия в италианския град Торино. Утвърдил се като специалист артилерист, той е изпращан да се запознае с производството на заводите „Круп“ в Германия, а също във Франция и Англия. В Балканските войни Найденов е помощник-началник на артилерията при Щаба на армията. През февруари 1914 г. става генерал, а при влизането на България в Първата световна война оглавява военното министерство. След поражението през 1918 г. е уволнен от армията и е преследван от земеделското правителство по политически причини. Смъртта го заварва като професор по артилерийски науки във Военното училище. 
Сред жертвите на атентата има и един носител на най-високото звание в тогавашната Българска армия – генерал от пехотата Стефан Нерезов. Той получава бойното си кръщение в Сръбско-българската война, когато е участник в Ученическия легион. По-късно завършва Военното училище в София и Военната академия в Торино. Заемал различни командни длъжности, в Балканската война Стефан Нерезов е помощник-началник на Щаба на Действащата армия. През 1915 г. е произведен в чин „генерал-майор“. Първата световна война е върхът в кариерата му. Тогава той командва последователно Трета армия, която разгромява румънците на Добруджанския фронт, а след това и Първа армия, с която воюва на Македонския фронт. През 1919 г. става началник-щаб на Българската армия, а година по-късно се уволнява от военна служба и получава званието „генерал от пехотата“. 

Легендарна личност е друг от убитите генерали – Иван Попов. Още ненавършил 20 години, през 1876 г. той се включва в четата на войводата Филип Тотьо. След Освобождението завършва с първия випуск на Военното училище в София. През Сръбско-българската война, вече с чин капитан Иван Попов е командир дружина във 2-ри пехотен Бургаски полк. Сражава се при Сливница и в боевете за овладяването на Пирот. През 1893 г. е назначен за командир на 8-и пехотен Приморски полк. През 1908 г. става генерал-майор, а година по-късно преминава в запаса, но по време на Балканската война се връща на действителна военна служба и става командир на 2-ра бригада от прочутата „Желязна“ (1-ва пехотна Софийска) дивизия. Отличава се в боевете при Люлебургаз. В Междусъюзническата война генерал Попов вече е командир на 1-ва пехотна Софийска дивизия. След окончателното напускане на армията от 1914 до 1919 г. е депутат, по-късно също е репресиран от правителството на Стамболийски. 
Сред жертвите на взрива в „Св. Неделя“ са и: генерал-лейтенант Кръстю Златарев – роден в Охрид, прославил се при щурма на Одринската крепост през 1913 г., където командваният от него полк превзема турския форт Илеритабия; генерал-майор Иван Стойков, командир на прочутата Конна дивизия през Първата световна война, с която влиза като победител в Охрид; генерал-майор Иван Табаков – командир на 2-ра конна дивизия през 1917-1918 г.; генерал-майор Стоян Пушкаров – командир на 4-и артилерийски полк в Балканската война; генерал-майор Григор Кюркчиев, който е от Прилеп и в Първата световна война се бие в родния си край като командир на бригада в 11-а пехотна македонска дивизия; генерал-майор Александър Давидов, който през 1925 г. е началник на канцеларията на военното министерство; военният инженер генерал-майор Павел Лолов; генерал-майор Станчо Радойков; генерал-майор Павел Павлов.  
Сред многото старши офицери, загинали на 16 април 1925 г., се откроява полковник Стефан Нойков, авторът на нашумялата в началото на 20-те години книга-равносметка за българското участие в Първата световна война „Защо не победихме?“. Той е един от малкото офицери, подрепяли правителството на Ал. Стамболийски. 

фото „Изгубената България“