Августа Манолева
Златина Русева е по-известна в чужбина, отколкото в България. У нас ще ви изброят няколко нейни филма: „Черната тетрадка на Зинаида Гипиус“, „Виртуозите“, „Орфей“. По света ще прибавят и „Век или ден по случайност“„Смърт в Бали“, „Нощем рибите са червени“,„Портрет на един човек на властта“, „Забравени от войната“, „Зелените портокали на Либерия“, „Театър на улицата“. В Брюксел със сигурност ще отбележат на първо място Фестивала на българската култура. А за независимите документалисти е най-важен международният фестивал „Милениум“ (31 март – 11 април), който е центрирал вниманието им вече 7 години (от 2009-а). Идват най-добрите филми – над 800, обсъждат се, журират се, награждават ги, създават тенденции, трасират пътя. У нас идва най-доброто оттам – важни за гражданското общество в България – нови форми, език, нова драматургия, интересна тематика.
– Каква е вашата оценка за международния „София филм фест“?
– Присъствието ми е подкрепа и признание. От международните киносреди идват хора, които не ходят на всички фестивали. Китанов умее да привлече и глезените – да дойдеш на СФФ е престижно. Към 200-300 продуценти, дистрибутори, отговарящи за кинопроизводство, големи продуцентски филмови къщи; творческата лаборатория „София мийтингс“ – срещите за поддръжка на млади филмови проекти. Създава се позитивно отношение към българското кино на международното поле. Подемът в българското кино се дължи и на фестивала.
– Какви са предизвикателствата към документалното и игралното кино?
– Игралното кино за забавление има масова публика, но много от хората вече са уморени от него. След първите 5 минути на някой американски филм знам какво ще се случи и как. Дразнят ме този ритъм и безсмисленост на отношенията, шума на озвучаването, скъпо платената музика. Повтаря се един филм в друг. Възпитава лош вкус. Игрални и документални – има огромна филмова продукция, но истински добрите са малко.
Все повече се преплитат – игралното използва методи на документалното и обратно. Много игрални филми имат груб сюжет, ключови моменти, начало и понякога край, използват непрофесионални актьори, импровизацията взима връх върху предварително начертания сюжет. Документални филми пък, използвайки технологии с новите камери, позволяват да влезеш близко в света на своите герои. Видеореалити, преди – немислими, станаха нещо естествено. Има силен ексхибиционизъм – хората се нуждаят да споделят интимните си неща с хора, които не познават. В документалното кино, когато режисьорът е добър, се получават човешки разкази, които почти никой игрален филм не би могъл да даде. Животът е пълен с изненади, в игралното кино мобилизираш екип 100 човека – импровизацията и неочакваността на живота са филтрирани. Животът поднася неща, които човешката фантазия не може да измисли.
Документалното кино извоюва нови пространства. Появи се в конкурсите на големите фестивали – не като отделна програма, а като част от общата. Печели големи награди и във Венеция, и в Кан, и в Берлин. Немалко документални филми събират повече зрители от игралните. Публиката се възпитава – има нужда от привкус на реалност, на ситуации, с които може да се идентифицира, от по-дълбока, по-комплексна представа за света.
Документалното кино имаше своя публика през 80-те. Но започна да излиза от телевизиите, изхвърлиха го в малките часове на денонощието. Екшънът създаде изкуствена ритмика. Не спазва класическите принципи на катарзиса в гръцката поетика на Аристотел, откъдето идва – там не се показва директният момент на убийството. Нужна е възможността за осмисляне. Сега експлоатираме нашите сетива, докато не се претъпят. Дрога. А дрогираният, за да гледа друго, има нужда от дезинтоксикация. При опити с млади хора – в първите 3 прожекции ни псуват. После започнаха да следят, да си взимат документални филми, да ги гледат дори на групички вкъщи. Изпитват нужда от друг тип общуване. В нашия фестивал „Милениум“ правим жури на младите. Обучаваме ги, има дискусии. Гледат 5-7 документални филма, гласуват, дават награда. Идеята е да открием и да преосмислим света.
– Как през глобалните му теми или чрез човешките истории?
– Гледам по 800 филма на година – всякакви стилове и начин на правене. Има тезисни филми. Мощни продукции обобщават, алармират за големите проблеми на света. Някои са много успешни, но се замислям и ми става неинтересно. Интервюират почти едни и същи хора или хора говорят едно и също. Кадрите си приличат. Посланието не стига далеч.
С новото влизане на камерата в живота на човека, без отделяне от ситуацията, не може да се направи сериозно документално кино. Трябва да има драматургична ситуация – героят в развитие, в перспектива. Новото документално кино следва перспективата, разнопосочните решения и промяната в живота на героя, затова е интересно. Но се иска голямо кинонаблюдение, преди имаше репортажно кино. Режисьорката на полския филм „Нещо по-добро ще се случи“ 14 години е следвала героинята. Започнала да я снима, когато е била на 10-12 години. Филм в развитие. Съдбата й върви ту на дъното, ту се вдига, преодолява неща. История, по-силна от игралната. Други са работили 8 години, 5 години, 2 години. Последният филм който показваме в Брюксел – корейския „Моя любов, не преминавай тази река“, филм за двама възрастни, той на 95, тя на 90, невероятна любовна история, режисьорът следва героите си до смъртта им. Страхотен размисъл се получава. Има по-голям касов успех от игралните.
– Върху какви теми работите?
– Към какво отиваме – все повече към манипулирано общество, в световен мащаб. На „Милениум“ имаме филми за мултинационали. Изкупуват масово земята в Африка, Латинска Америка, в Европа и – налагат генномодифицирани семена, от тях сме зависими в световен мащаб. Действието се развива в Китай, Иран, Дания, в Белгия. Атакуват фермери от поколения. Уж под благовиден предлог: не отговарят на стандартите, на новите закони и т.н., отнема им се правото да обработват земята, сменят производството. Имаме филми, свързани със самоубийството на фермерите, особено в Индия. Обеднели, без работа, те стават лумпени в мегаполисите.
Друга тема е нарастващата роботизация. До 2030 година наполовина ще намалеят работните места. Това е друг вид общество. Друг тип консумация. Работата не е само да се печелят пари. Тя е начин на съществуване – реализиране, стимулиране на човешкото развитие. Виждала съм талантливи артисти в Белгия – цял живот не работят, правят го само определен брой дни в годината. Имат статут на артист и екзистенцминимума. За някои е стимулиращо, но други се разкапаха от тази добре организирана система. Променяйки я в кратко време, не знаем към какво отиваме. Увеличават се депресиите. Тук поколение актьори се сринаха, когато останаха без работа. Човешкият живот е движение, спре ли, умираш психически. Физическото може да продължи във времето.
– Кой ще чуе тези важни послания?
– Фестивалът „Милениум“ в Белгия кара все повече хора да си задават въпроси. След кризата светът се разбалансира.
Тази година решихме да направим футуристичен конгрес. Идеята ми дойде от романа на Станислав Лем (Кongres futurologiczny (1983). Бях шокирана до каква степен там е видяно бъдещето и е направен портрет на настоящото ни общество. В едно са събрани рай и апокалипсис. Романът дава две перспективи, които се случват днес. Какви са моделите да изградим света на властимащите и мултинационалните компании. Те идват чрез масмедиите, чрез киното – и са навсякъде. Хората лесно им се подават. Както има пристрастени, които непременно трябва да карат определена марка кола, независимо че вкъщи гладува – това е представата за преуспял човек! Кой го приема и защо го приема? На обсъждания много хора казват: не бих искал да го направя, но светът е такъв. Но нали това е нашият свят? Защо моделът ни за щастие трябва непрекъснато да бъде спуснат отвън?
И друг важен въпрос: бъдещето на Европа. Ще се запазим ли като културна идентичност и социална програма? Европа успя в нещо, което другаде не е правено – създаде социокултурен модел на високо ниво. Силно атакуван от американската система, която е много по-мощна и влага огромни средства в мултиплицирането на себе си.
– Имаме ли спасително действие?
– Волтер го е казал в „Кандит“ – да си обработваме градината. Ако всеки направи нещо позитивно, като цялост може да даде огромен ефект. Сам човек няма как да направи тотален обрат. Само колективно натрупване на усилията и постоянство във времето могат да дадат някакъв резултат.
