Лъчезар Лозанов
Дебатът около хасковската награда „Южна пролет“ донякъде е диагноза на най-младата ни поезия. Следейки публикациите на Августин Господинов във фейсбук, се изкуших да напиша нещо като „поетическа чалга“. Но след провокация на негова почитателка, реших внимателно да изчета дебютната му книга „Нощта е действие“. И отчасти коригирах мнението си – Августин е симптоматичен, олицетворява типологичното писане днес в най-изчистения му вариант. Владее версификацията в много висока степен. Свободен стих, в който лаконичността – подведена от хайку писането, се е превърнала в синтактична и лексикална анорексия. Разчита се на детайлите, визуалната картина, парадокса и обрата, нерядко изразени в игрословица. Метафоризации – рядко, изцяло е потопен в единствена тема – мен и момичетата.
Не виждам липса на ерудиция, а липса на интерес към всичко останало. Получила се е изчистена до прозрачност словесна тъкан, която – навярно не без намесата на редактора му Петър Чухов – свети с емоционалност в този тесен сектор на любовното преживяване, сведено до почти тийнейджърска непосредственост. Съчетано с личното обаяние на поета, резултатът е – шлейф от почитателки и приятели от поетската група „нови гласове“ – които си подават топката на популярността.
Няма лошо. Нещо повече – четивна от младите хора поезия несъмнено е добър избор за издателството – в случая „Жанет 45“. Коя издателска къща ще откаже читателска маса, каквато предполага подобно писане. То си има ниша и право на ръкопляскане. Ясно е, че за да оцелеят издателствата винаги се подпират на слой книги с вкуса на масовия психар.
Къде започва лошото. Връчването на наградата за дебют е сигнал, знаме, ориентир не за масова, продаваема, а за добра литература. Към която ще се стремят следващите дебютанти. В нея спектърът от проблеми и теми би трябвало да е значително по-широк – да се кръстосват освен личното и социалното, историческото и универсалното време. Нещо, което не казвам, че не е по силите на Августин-Илиян (ценя потенциала му) – но той подчертано показва, че това съвършено не го интересува. Собствено отграничение от останалите – за стил. Но бих го нарекъл самоограничение.
Работата е тъжна, защото белезите на подобно писане обхващат 90 на сто от младите автори, а тези, които всмукват и социални пластове, стигат единствено до плоски публицистични истини, достъпни за вестникарските ни прорицатели – гавра с политическия елит. Лесно е, защото е видимо, поезията би трябвало да напипва дълбочинни връзки – с манталитета и народопсихологията, които са далеч по-жилави и устойчиви в най-ниските слоеве и се разделят не на – „аз“ и „те“, а в проследяване на оная неуловима граница между доброто и лошото, която най-често е вътре в нас самите.
Няма да говоря, че масовата поетика на уж свободния стих не си задава дори символично задачите за ритмика – некласическа, на синтактично, лексикално и фонетично ниво, липсва звукопис, ясна структурираност вътре в цялото, което превръща стихоплетенето една част в бял стих, а друга – в проза, подредена на къси отрязаци, които имитират ритъм. Проблемите са повече, но засега ще кажа накъсо. Явленията се открояват върху фон. Августин е еманация на фона, но петно, акцент върху масовия начин на писане засега не виждам.
