Тодор Токин
Пламен Даракчиев е роден на 27 юли 1953 г. в Ямбол. Завършва журналистика и работи във в. „Народна младеж“. През февруари 1989 г. е изгонен от вестника заради членството му в КТ „Подкрепа“. Той е един от създателите на конфедерацията, бил е неин секретар, а по-късно и вицепрезидент. Бил е заместник-главен редактор на вестник „Демокрация“. Участва в работата на Кръглата маса. Депутат е от СДС във Великото народно събрание. През 1997 г. е главен секретар на профсъюз „Промяна“. Сега е парламентарен секретар на Министерството на отбраната.
– Днес се навършват 25 години от края на тримесечната работа на националната кръгла маса. Някак си тя бе забравена и днес като че ли никой не се сеща за нея. Защо стана така, г-н Даракчиев?
– Защото има едно убеждение у хората, че Кръглата маса е донесла повече беди, че по някакъв начин е дала погрешен старт на всичко онова, към което се стремяхме и на този преход, от който естествено никой не е доволен. Така мислят хората и според мен това е истината.
– Имаше ли тя алтернатива?
– Разбира се, че имаше. Между зараждащата се опозиция и комунистическата партия трябваше да има контакти и договорености, както стана във всички източноевропейски страни, без Румъния, където събитията се развиха по друг начин. При нашата кръгла маса имаше няколко специфични неща и това се вижда най-добре, ако направим някои аналогии. В Полша ситуацията беше друга, там преговорите се концентрираха върху две неща – признаването на „Солидарност“ от властта и договорености за избори. При нас има една особеност, за която се говори малко, но тя е факт. През есента на 1989 г. веднага след създаването си СДС излезе с декларация, с която искаше три неща – преговори с правителството, вестник и сграда. За да им помогне да мислят по-бързо веднага след 14 декември, профсъюзът „Подкрепа“ започна нова офанзива. Приета беше декларация с искане за оставки на Политбюро и ЦК, беше обявена стачна готовност, а за 28 декември бе определено началото на общата политическа стачка. Ден преди стачката в мазето на Института по социология се състоя извънреден Координационен съвет на СДС, на който бе съобщено, че другарите са кандисали на исканията на опозицията. Макар да нямаше все още официално съобшение за това, върху „Подкрепа“ бе осъществен огромен натиск да спре стачката. Междувременно бе направена промяна и в декларацията на СДС – формулировката „преговори с правителството“ бе променена на „консултации с официалните власти“. Така на Кръглата маса нещата бяха предопределени. Вследствие на тази промяна се оказа, че седим срещу БКП и един милион нейни сателити – женски съюзи, профсъюзи, местни патриотични организации, комсомол, отечествен фронт, накрая се появи и патриархът. Това беше много удобно за комунистите. Всъщност, целта на Кръглата маса беше да легитимира не толкова опозицията, защото ние вече бяхме станали достатъчно известни. Тя бе необходима на фона на опозицията да легитимира БКП и нейните сателити като демократична сила, като сила, която движи нещата. И докато траеше Кръглата маса, те си подготвяха конгреса. Спечелиха това време и за прочистването и унищожаването на досиетата, и за трансформацията на партийния си орган. За разлика от другите източноевропейски комунистически партии БКП успя да се консолидира, да си направи конгрес и да спечели изборите. Така че под прикритието на Кръглата маса тя оцеля.
– Успешна или неуспешна в крайна сметка бе тази маса?
– Неуспешна. Там се гласува едно споразумение, което се оказа фатално за цялостното ни развитие – споразумението за изменения в конституцията. В него бе заложено и Великото народно събрание, което бе голяма победа за комунистите. В крайна сметка посоката, която трябваше да зададе Кръглата маса, бяха новите демократични институции и разделението на властите. Но това разделение комунистите го разбират по особен начин – добре, отказваме се от ръководната роля. Но от тук нататък ръководна роля ще има всяка партия, която успее да събере мнозинство в парламента. Това е една актуализирана версия на миналото.
– Може ли да се каже, че на Кръглата маса бяха заложени някои мини за годините на прехода?
– Най-голямата мина фактически бе Конституцията. На Кръглата маса не бяха взети решения за бъдещото развитие на България и за Конституцията. Само общи послания. Вследствие на което по време на ВНС комунистите си наложиха предварително изработени визии – и то изработени не след 10 ноември 1989 г., а далеч преди това.
– Например?
– Например съдебната власт. Във ВНС имаше конституционна комисия с подкомисии, една от които беше за съдебната власт. Ако отидеш в библиотеката на Народното събрание и видиш протоколите й, бързо ще разбереш за какво става дума. Те показват много ясно, че има една предпоставена идея за съдебната власт като част от държавната. И че различните видове магистрати могат да вървят в един кюп. Ето едно изказване на тогавашния министър на правосъдието. Той поддържа идеята за т.нар. обединена съдебна власт и разказва как преди 10 ноември съюзът на съдиите и ЦК на БКП са обсъдили много интензивно реформата в правосъдието. На практика това направи и конституцията – създаде неработеща съдебна система.
– Усещахте ли някакво задкулисие на Кръглата маса?
– Естествено. Най-много ме учудваше един такъв факт. Повечето от нас на Кръглата маса си имахме собствено присъствие в обществото – зад теб стои организация, обикалял си страната, излагаш позиции. Друга част от хората на кръглата маса нямаха такъв имидж. Но неочаквано бързо започнахме да усещаме, че този или онзи човек има някаква тежест, макар че ако излезе на митинг, не го познават. Това бяха хората от контактните групи, които се срещаха с членове на политбюро и на базата на тези контакти и информация придобиват някаква тежест. А ти се чудиш откъде тези хора са силни. В такъв смисъл част от компромисните фигури на кръглата маса набраха точки.
– Неслучайно се говореше за „шарено“ политбюро…
– Така е. Компромисът, който СДС допусна да не разговаря с правителството, а с партията, беше фатален. Преговорите с БКП биха имали смисъл, ако тя имаше поведението например на унгарските комунисти, които излязоха с декларация, в която обявиха края на Унгарската народна република. А Чехословакия само за месец имаше премиер-некомунист и президент Вацлав Хавел. Събитията се развиваха светкавично, докато при нас комунистическата партия печелеше време.
– За да спечели изборите на 10 юни с абсолютно мнозинство…
– Два фактора повлияха на това. Единият е, че ние оставихме БКП сама да прави изборите, държейки целия държавен апарат. Другото, за което имахме вина, е, че не взехме участие в определянето на географските едномандатни избирателни райони. При президента Петър Младенов трябваше да има среща, на която да изложим вижданията си. На тази среща ни нямаше.
– Защо?
– Защото писмото на Петър Младенов за участие в тези консултации пристигна в СДС, ден след като те се бяха провели. А тази география имаше голямо значение. Защото към големите градове бяха „залепени“ колкото се може повече села. И в началото на изборния ден водят нашите кандидати, но като дойдат гласовете от селата, се оказва, че губят.
– Да обобщим. Къде се провалиха демократичните сили тогава?
– Модерната наука транзитология – за прехода от тоталитаризъм към демокрация – посочва три етапа. Първият е пробивът – легитимирането на опозицията, поява на свободен печат, натиск върху комунистическата партия. Вторият етап е създаване на демократични институции и третият – консолидация на тези институции и заработването на демокрацията. Ние загубихме първия етап, на втория етап комунистите ни направиха конституцията, сиреч – държавата, така че си я получихме като колет с червена панделка отгоре. И най-лошото е, че през годините ние се примирихме, приехме случилото се и решихме, че можем да продължим и така. Но не можем. Защото каквото и да си говорим, както и да го умуваме, институциите са изградени така, че са безжизнени. Институциите са за хората. Те или са отворени към тях, или са затворени и принадлежат на властимащите.
