9 септември 1944 г. – Парола „Оборище – Волов“

Добромир Пелов

Какви са тези гащници, които се въргалят в градинката?  С тези гневни думи се обръща капитан Димитър Попов, командир на Прожекторната група, тръгнала в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. да превзема Военното министерство, към единствения цивилен, реално участвал в преврата – Петър Вранчев, който от години поддържа пряката връзка на комунистическата партия с Военния съюз. Заедно с войниците на капитан Попов, освен Вранчев, са и запасните майори Тодор Тошев и Стоян Трендафилов, основни заговорници от страна на Военния съюз. 

Опитното око на действащия офицер веднага забелязва няколко блуждаещи сенки в градинката пред Народния театър и Военното министерство и заповядва на Вранчев да ги „разкара“, защото могат само да провалят работата, ако бъдат забелязани от охраняващата министерството рота. Тази истина за „партизанския щурм“ на 9 септември разказва самият Вранчев, вече генерал-лейтенант, доста години след „социалистическата революция“. Тогава той, станал на 9 септември 1944 г. полковник, а по-късно и генерал-майор и началник на Военното разузнаване, вече е преминал през 1949 г. през преизподнята на Държавна сигурност, уж е реабилитиран, но е изпратен на заточение като началник на Военното издателство. Споделя го в тесен кръг от офицери от издателството, все „въдворени“ там като не особено благонадеждни. Петър Вранчев си отива от света през 1970 г. Само няколко години по-рано, преди всеки 9 септември, телевизията въртеше един филм „13 дни“ по едноименната пиеса на Лозан Стрелков. 13-те дни са от 26 август 1944 г., когато се приема „историческото“ Окръжно № 4 до самия 9 септември. В това „произведение на изкуството“ Асен Кисимов играеше ролята на Тодор Живков, който беше навсякъде. Вдигаше трамвайни стачки, държеше речи, а накрая, начело на партизански отряд нахлу във Военното министерство, където 

„народни борци“

подкараха арестуваните министри, като на Петко Карлуковски се падна да играе бабаит, който ги блъска по стълбите. За капак имаше и „танкова бригада“, присъединила се към „революцията“ начело с командира си, изигран от Любомир Кабакчиев. Ако това беше истина, ако действително е имало някакъв отряд или действащи бойни групи, едва ли те след „паметния ден“ щяха да останат безименни. Истината си личи дори в твърде предпазливите официални спомени на Петър Вранчев. Докато Прожекторната група на капитан Попов върви с ускорен марш към Военното министерство, Тошев и Трендафилов  питат за някакво по-сериозно оръжие – все пак, преврат ще правят. Вранчев отскочил до квартирата си, където „другарите Добри Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева и Георги Чанков бодърстваха“. Остана и да са полегнали да подремнат, докато чакат 

военните да им поднесат властта

Бодърства се и в дома на Кимон Георгиев. Тази нощ дежурен по Военно министерсво е капитан Димитър Томов, който умишлено е сменил наряда си с колегата си капитан Ачков. Петър Вранчев е единственият цивилен, който реално участва в преврата. С действащия капитан Петър Илиев стават двама комунисти. Всички други са офицери. Разчита се на капитаните  Димитър Томов, Димитър Попов, Асен Сурдулов, Веселин Вълков. Военните разработват класически план. Уточнени са по минути маршрутите и задачите. Паролата е „Оборище – Волов“. Ударът е насрочен за 2 часа сутринта на 9 септември. Войската на преврата се е състояла от Прожекторната група на капитан Димитър Томов, Учебната рота при Военното училище на капитан Веселин Вълков, Пионерната дружина на капитан Борис Матеев, дружината на подполковник Бейнов от 1-ви пехотен полк, разположен на мястото на днешния НДК, пионерно-щурмувата дружина при Главното командване на майор Александър Димов, возимата батарея на подпоручик Любен Ванков. Тази батарея, дислоцирана в Говедарци, обаче имала проблеми с бензина, та се наложило майор Борис Матеев да го осигури. А пък Бейнов се отказал в последния момент.

Събитията се развиват делово, по военному. Капитан Веселин Вълков „прогонва“ набелязания му маршрут лично и когато 

вдига ротата по тревога

тя се движи с точност до секунда. Овладавя пощата, а взводът на поручик Сава Цанев се отправя към телефонната централа. Оказва се, обаче, че тя е преместена в сградата на централната банка. Без колебание поручикът насочва взвода си натам. Така правителството е блокирано, защото Цанев не дава връзка на никого, ако не спомене паролата „Оборище – Волов“. Контролът върху номератора продължил с военни дежурства няколко седмици, като в резултат на всичко това  поручик Сава Цанев по-късно се оженил за една от телефонистките! Главната ударна сила – Прожекторната група на капитан Попов, била солидна войскова част от три батареи. Тя влязла в министерството безпрепятствено, тъй като капитан Димитър Томов, който лично командвал охранителната рота, обяснил, че се усилва охраната поради опасност от прогермански преврат. Намиращите се в сградата министри и други високопоставени личности били поставени под арест. И тъкмо заговорниците да си отдъхнат се зачул 

громол на танкови двигатели

Това въобще не влизало в плановете и първата мисъл била, че Бронираната бригада, която по план се движела от Нови хан към Сливница, идва в центъра, за да предотврати преврата. Тук дошла решаващата роля на военния министър генерал-майор Иван Маринов. Тошев и Трендафилов, съвипускници на генерала от Военното училище и Военната академия, го убедили, че трябва да мине напълно на страната на превратаджиите, защото това е единственият изход „да не бъдем премазани от руснаците“. Маринов спасява положението. Дава заповед на танкистите да поемат охраната на министерството, като не противодействат на новата власт. Така легендата за „решителното участие“ на Бронираната бригада се оказва просто изпълнение на височайша заповед. В министерството не е стъпил нито един цивилен, освен Петър Вранчев, а партизани не са и минавали покрай него. Както сочат много изследвания, „народните борци“ дори не са знаели, че „ще има 9 септември“. За този ден някои от тях били планирали политпросвета, а други – акции по села и мандри. Това се потвърждава и от безспорните дати, на които партизанските отряди се появяват в населените места, особено в градовете. На 9 септември запасните майори Тодор Тошев, Стоян Трендафилов, Кирил Станчев, подполковниците Владимир Стойчев и Крум Лекарски, както и действащите капитани Петър Илиев и Димитър Томов са вече генерали. Капитан Веселин Вълков става полковник, а подчинените му поручици – майори. Скоро животът на много от тях добива драматични измерения. Най-трагична е съдбата на капитан Димитър Томов. Генерал-майор, началник на Артилерийското отделение във Военното министерство, през 1948 г. той е обвинен в крупен саботаж в оръжейните фабрики в Казанлък. Процесът е скалъпен, но заради „военно престъпление“ е осъден на смърт. Новите властници, закрепили се вече твърдо по върховете, не се поколебават да изпълнят присъдата на този достоен човек, буквално отключил вратите на крепостта, която те после твърдяха, че са превзели с „всенароден щурм“. 

фото „Изгубената България“