Екатерина Григорова
Миналата седмица в 7 зала на НДК се състоя премиерата на новата 7-ма книга с поезия на Аксиния Михайлова – „Смяна на огледалата“. Поетесата е единствената българка, носител от м. г. на френската награда за поезия „Аполинер“. Призът е сред най-престижните в света на литературата. Често го наричат „Гонкур за поезия“. Тя е автор и на многобройни преводи от френски език.
Кое ме кара да пожелавам тази книга непрекъснато? Откритостта, практическата и философската мъдрост. Има и нещо, което Платон нарича „податливо, восъчно, меко сърце, за да се отпечатват в него чисти и трайни знаци“, които талантливият човек чрез своя поглед и тънка кожа, не само допуска в себе си, но и освобождава в културата, където според Ортега и Гасет „можем да прехвърлим съкровеното у себе си“. Стиховете й въздействат на сетивата чрез движения, пейзажи, звуци, мириси… Насищат ги с живот, задават ритмиката на чувствата, атмосферата на цялото“. Не са сантиментални, те са отвъд регистрацията на усетливостта или улавянето на отпечатък при въздействието от картина. Думите разполагат с емоционална ерудиция и мисловност, която се усилва и обръща местата на невидимото и видимото, движението и покоя, паметта и непосилната забрава.
„Затваряш очи, за да видиш по-ясно/ Момиченцето, което дърпа едно изгубено небе,/ Закачено за хвърчилото му/ Но върху слепоочието ти още струи целувката , с която те е белязал ангелът на забравата.“
Уникално и авангардно в поезията на Михайлова са географските и културните припомняния с многоликата светлина на Средиземноморието от средата на миналия век, когато следвоенните поколения търсиха проявленията на религиозното, за да примирят живота си с абсурдния мир. Стиховете й носят отгласи от прокобното плаване на Сеферис из отломките на колективната памет, от Рицосовия снежец на надеждата над любовта и трагизма на човешката участ, нещо от благородната любовна честност на Кортасар, от „спомена“ за Шимборска и за българската поетеса и писателка Керана Ангелова, чиито имена фигурират в книгата. Чувствате бегли, ефирни повеи от вечните сезони на имена и думи, с които поезията на Аксиния Михайлова се е сродявала при преводите й на редица френски, румънски, латвийски и литовски поети. Те носят автентизма на онази действителност на българските природа, език и начин на обичане, в които границите на света са нахлули неусетно, за да се слеят с традицията, без да я поставят под въпрос. Има тяга на разказа, поезията е история за чудото на живота. Аксиния е романтик, но съдържа и вътрешна класичност – погледът на лирическия аз се обръща в себе си, за да разпознае небе, отгледано в сенките или отраженията. Поезията й е мотивирана от закона на любовта към живеенето. Докато се радваш на красивите картини, плачеш; искаш още да се освободиш от предчувствието за лекотата, която продължава да се сбъдва, но и да поостанеш; да захвърлиш книжката с остри като нож отблясъци – и да я оставиш отворена, за да се простиш веднъж завинаги с някого. От четящия се иска да остави претенциите, дори спомена за литература, за да разбере, че е влязъл „с чисти обувки“ в голямата игра на изкуството. За Аксиния еросният живот е незавършен, шокиращо повторим в разнообразието си. Поетесата е преодоляла този шок – превъзмогването й само изглежда приключило. Подобно е положението и с равносметката, че българската поезия на Аксиния Михайлова е европейски специалитет.
