Светлозар Стоянов
„Всеки един от тях е имал възможност да напусне, да се освободи. Само е трябвало да подпише една декларация, да признае комунистическата власт. Хиляди са били тук, някои са прекарали по 10-12 и повече години в тези условия и никога не са се пречупили. Българският народ, младото поколение трябваше да чуят тяхната история. И може би тогава щяхме да ги спасим от чалгата, от залитането в една или друга посока“, каза още министър Ненчев.
Стотици хора от цялата страна се включиха във възпоменанието на жертвите на тоталитаризма на Черешова задушница, което премина под наслов „Мост между поколенията“. Тази година то за пръв път се провежда с военни почести и в присъствието на военен министър и официални лица.
Поклонението се проведе на т. нар. Втори обект в лагера на о. Персин. Присъстваха бивши концлагеристи, върнали се в спомените си назад в ужасните години, прекарани на острова, техните синове, дъщери и внуци.
Още от 9 ч. пристигналите за поклонението се събираха в двора на светилището „Блажен Евгений Босилков“ в Белене. Преминаването към острова през понтонния мост над Дунав започна в 10 ч., като всеки преминаващ трябваше да представи лични документи на охраната.
шения мемориал
В 12 ч. бе представена пиесата „Мост между поколенията“ с участието на деца и младежи от Белене. Тя бе по текстове от книги на бивши лагеристи и чрез техните спомени пред присъстващите оживяха епизоди от живота на първите концлагеристи – от ареста, през ДС, пътуването с конски вагони до гара Белене, пристигането в бараките в лагера и ужаса, преживян там.
На сцената се качиха един след друг оцелели лагерници, които в драматичен разказ върнаха лентата към болезнените спомени. Дошлите на поклонението стоически издържаха под все по-жаркото слънце и изслушаха мъчителните им спомени. 93-годишният легендарен бивш лагерист Дянко Марков, който се радва на добро здраве и висок дух, поиска 9 септември да бъде обявен за Ден на национален траур. Ритуалът продължи с панихида за жертвите на тоталитаризма и с поднасяне на венци и цветя пред паметната плоча, пред която бе разставен почетен караул. За съдбата на някои от бившите концлагеристи разказваше и фотоизложба, подготвена съвместно с журналиста Христо Христов.
От тазгодишните чествания островът ще остане отворен за посетители целогодишно.
Вънде Въндев: „Огледай се за последно!“
Свалиха ни от вагона – „Момчета стегнете си обувките, че много път има, 20 километра“, любезни нали, минахме 200 метра и отзад, последните от нас, започнаха да викат: „Олеле, майко!“ милиционерите крещят: „Не гази тополките!“ И ни вкараха в едно место с вода, да не можеме да бегаме и кой, къде намериха, удряха.
Когато ни вкараха в конюшнята, ни дадоха по 40 см – на леси да спиме. Леса – без дюшек, без нищо. Кога завали снег, прозорци немаше, снегът върху нас, умираш от студ, прилепяхме се един към друг. Никой не казва защо си там, само гледаш да спасиш кожата, да не те утрепят. Работехме в бригади от по 20-30 човека, накараха ни с тарги да копаме по 5 кубика земя, което е невъзможно! Вървим по пътека, отклониш се – направо стрелят. Пълни с въшки, рани, като се оправи времето, отзад нямаше човек да не е бит, на раните – червеи вътре! Аз изкарах близо 2 години, бях на 21. Вечер, като правехме проверка, отзад – милиционерите. Мръднеш малко – бам с тоягите! Отвън те изяждат комари, вътре – дървеници. Беше ужас! Беше работа, глад и бой… Сутрин като станеш, гледаш някой се обесил, не можал да издържи! Бил съм свидетел, как двама-трима ги убиха от бой. Повече бригадирите ги убиваха, не милиционерите. Имаше един Газдов, вечер вика: „Огледай се на огледалото, за последен път се оглеждаш!“
Като излязох, се ожених за дъщерята на началника на лагера, Иван Тричков се казваше. Тя му викаше: „Закачите ли го, ще се самоубия!“ Така спасих кожата. От нея разбрах защо: баща ми навремето бил окръжен войвода в Петрич, ВМРО. По-късно от досието си разбрах, че на 7 години съм бил агент на немското разузнаване. Сега съм на 80. За първи път идвам. Даваха ни 50 хил. лв. обезщетение, аз не вземах. Боят не могат да ми платят! Парите от кого ще ги вземат – от народа! И ги не исках тия пари. Много ме е яд, че един не влезе в затвора.
Баща ми, Страхил Главчев, беше тука. Разказвал ми е, че отразяли на лопатите дръжките, за да могат по-лесно да копат, и някой ги издал, че са запалили дръжките да се сгреят. Дошла охраната, те казали, че ги отрязали да си изпълнят нормата. На другия ден всички лопати били с отрязани дръжки.
Имало крави тука на острова, успели да издоят няколко, събрали млякото, запалили огън да си правят сирене. Някой ги издал и като видели охраната, съблекли се голи и натопили дрехите в млякото. Казали на охраната, че е заради въшките, да са чисти утре за 9 септември, така спасили кожите.
След като излезе баща ми, живяхме като второ качество хора. И аз, и той. Родителите ми се отказаха от мене, осинови ме Гекас, един гръцки партизанин, за да ме запишат в хладилния техникум. Благодарение на занаята съм нещо. 71-ва година имах опит за бягство, неуспешен, не ме приеха комсомолец. В казармата ми спираха по 10 стотинки от заплатата, 1,60 лв. беше.
Ние сме от с. Бяга, Пазарджик. Идвам за трети път. Баща ми е бил от 1947 г. до 1953 г. тук. Бил е студент в Свищов, Стопанската академия, трети курс. Почти целия курс. Николапетковисти са ги довели тук.
Баща ми не обичаше много да разказва, казваше, няма нужда да знаете за зверствата, за да не изпитате негативни чувства към тези, наследниците на нашите мъчители, които са невинни. Разказваше ни, но малко. Той не търсеше отмъщение, дори когато платиха компенсации, той отказа да ги вземе.Отец Паоло Хортези: Мечтаем за място на паметта
