Непоправимият поручик Вазов

Иван Ибришимов

Владимир Владимиров Вазов е най-малкият син на легендарния генерал Владимир Вазов, героят от Дойран и един от най-успешните кметове на столицата. Той завършва американския колеж и мечтае да следва медицина, но като носител на имената на славния си баща накрая избира военната професия. Завършва Военното училище през 1940 г. и достига до чин поручик. По време на Втората световна война участва в боевете за Стражин, ранен е тежко и става кавалер на Орден за храброст. След войната временно е откомандирован като офицер за връзка и преводач от английски към Съюзната контролна комисия. През 1947 година преминава в запаса…, за да сподели съдбата на много от царските офицери. На 27 февруари 1948 г. е осъден на 10 години строг тъмничен затвор. Дали за шпионаж, дали за друго „провинение” не е ясно. Изтезават го, но той проявява мъжество и успява да запази достойнството си. След писмо на майка му до Вълко Червенков е помилван и освободен на 13 декември 1950 г. без отмяна на присъдата.  В отговора си до майка му комунистическият вожд подчертава, че в затвора поручик Вазов „не е проявил никакви признаци на поправяне”. В резултат на тази непоправимост до края на живота си Владимир работи като тенекеджия и даже го правят бригадир. Оставям последното без коментар.

Познавах го от дете. Съпругата му и майка ми са били съученички и приятелството им продължи през целия им живот. Чичо Владко, както го наричах тогава и баща ми също се бяха сприятелили и това семейно  приятелство се прехвърли и върху гордите наследници – двете дъщери на Вазови, брат ми и мен. Освен от споделените ценности двете семейства бяха обединени и от любовта към планината и природата. Всяка събота или неделя бяхме заедно на Витоша, къмпирахме, често и  на диво по морето, останали са ми незабравими спомени от Доспат, където проходихме и върху жарава, без претенции да сме станали нестинари.
Владимир и баща ми бяха кибритлии хора, лесно се палеха, но и лесно им минаваше. Умирали сме си от смях как се успокояваха един друг. Владко, остави го този идиот бе… не си струва да се ядосваш с него… или обратното – Кольо, какво си се развикал, остави децата да се налудуват… къде ако не тук! Тръгването към планината също си беше домашно приключение. След уточнен час за Драгалевския лифт или автобуса за „Златните мостове“ цветистите семейни сканадали да не се закъснее за срещата се развиваха с удивителен синхрон. Накрая децата ги изпародирахме по някакъв повод, отнесохме лек скандал, но майтапът си струваше.
Владимир Вазов не говореше за времето в затвора. Стоически приемаше съдбата си и дори по-късно, когато отраснахме, рядко отваряше дума за онова време. Макар че принципът и в двете семейства – казаното вкъщи да си остава вкъщи се спазваше, непрекъснато имах усещането, че умишлено ни спестяваха най-важните неща… Оттогава съм запомнил как старият генерал Владимир Вазов е убедил тримата си синове, че освен основната си професия всеки трябава да овладее и някакъв занаят. Каква ирония на съдбата! След лагерите и затворите и тримата братя са били принудени да се изхранват със занаятите си.

Владимир Вазов четеше много, предимно на английски, но се справяше и с немски, и с френски. Не знам откъде и как намираше книгите, но ги намираше и така доста по-рано от много други чухме и за Оруел, и за Хейли, а антикварната книжарница на „Графа“ ми стана любимо място за ровене в щанда за чужда литература.
Военната служба също беше оказала трайното си влияние върху него. Беше последователен в действията и целите, работеше методично, стигаше до перфекционизъм. Шегуваше се, че в трудовата му книжка освен най-високия разряд фигурират и определения като ударник и стахановец. Който го може, си го може за цял живот. Шиеше сам първите палатки на семейството, направи и лодка, с която се гордееше. Домашният любимец, Тангра, породист вълчар, му беше другата голяма любов. И той, и съпругата му Бистра имаха и семейни къщички в Рибарица, където често прекарваха отпуските си край вировете на реката. Беряха шипки, малини и капини. Веднъж като отметнал един малинов храст, насреща му се опулила мечка. Не стана ясно кой се е стреснал повече, но така или иначе и двамата са побегнали в противоположни посоки. А с шипките циркът беше пълен. Бяха се запалили с баща ми да си правят шипково вино, с всички произтичащи между винари спорове за качеството и вкуса. Веднъж тапата на нашата 20-литрова дамаджана гръмна и това наложи пребоядисването на цялата стая, в която живеехме, а Владко се почувства поне временно за заслужил победител.

За политика започнахме да си говорим значително по-късно, когато вече бях завършил и работех в телевизията. Той беше убеден, че при целият хаос в живота ни, социализмът няма да е вечен, но не вярваше, че ще доживее края му. Така и стана – след серия от инсулти този горд човек си отиде на 72 години малко преди Великден през 1989 г. След втория инсулт не можеше да говори, беше полупарализиран, но мисълта му работеше като бръснач и това беше най-тъжното. Държал съм го за ръката и съм се вглеждал в погледа му. Нямаше отчаяние, нямаше примирение, по-скоро имаше любопитство за бъдещето. Посещаваха го негови приятели от младините и това сякаш го ободряваше. Но истинско спокойствие му даваха обичта на съпругата му и двете му дъщери, с които Владимир Вазов през целия живот се гордееше. 
Благодарен съм на съдбата, че ме срещна с него, че и до ден днешен поддържам връзка с прекрасните Бистра, Мария и Весела Вазови. Другото са спомени.