Когато министрите на отбраната на 28-те страни членки на НАТО се срещнат в Брюксел, те ще обявят най-голямото увеличение на силите на САЩ в Източна Европа след края на съветската ера.
Това е важна стратегическа инициатива, която трябва да бъде приветствана. Тя не само ще допринесе да бъде намален рискът от бъдеща руска агресия в Източна Европа след московското нахлуване в Украйна. Тя също ще вдъхне нов живот в НАТО след дълъг период, през който мнозина се съмняваха дали Алиансът изобщо служи за нещо.
След края на Студената война НАТО се раздвояваше дали да се фокусира върху териториалната защита на Европа, или да играе по-широка роля извън региона си. Първоначалният импулс за създаване на организацията през 1949 г. бе желанието да се даде отпор на съветската агресия на европейския континент.
После, след рухването на СССР, НАТО възприе мантрата, че „трябва да излезе от зоната си или да излезе от играта“. Тя се превърна в глобален полицай, действащ в Босна, Косово, Афганистан, Ирак, Аденския залив и Либия. Някои от тези операции, по-специално косовската, постигнаха целите си. Но кампаниите в Афганистан и Либия породиха силен скептицизъм за ползите от такава намеса.
Министерската среща в Брюксел следователно може да се разглежда като повратен момент, когато НАТО уверено се връща към първоначалната си мисия. САЩ ще разположат тежки американски танкове и артилерия в Източна Европа. Те също ще заделят спецчасти за (натовския) корпус за бързо реагиране, който да може да контрира всяка внезапна руска атака.
Русия оспорва тези намерения и предупреждава, че те представляват значителна външна заплаха за нейната територия. Но този протест изопачава смисъла на онова, което САЩ и техните съюзници правят. Целта на разполагането на натовските сили не е да се нагнетява напрежението. То е отговор на натиска, който Москва оказва върху своите съседи, и има за цел да й попречи да направи нещо, което би накърнило суверенитета на някоя страна – членка на НАТО.
То ще вдъхне увереност у разтревожените съюзници на Вашингтон, като подчертае валидността на Член 5-и от Североатлантическия договор, ангажиращ съюзниците с колективна отбрана.
Алиансът трябва да прави повече от това да мести войници и танкове насам-натам, ако иска да накара мозъците в Кремъл да се замислят. Той трябва да преобърне отдавнашната тенденция на спад на разходите за отбрана, оставила сериозни празнини в много европейски военни структури след 1990 г. Някои страни в Източна Европа, по-конкретно Полша, трябва да бъдат поздравени, че спряха тази тенденция. Тази година Великобритания може и да се вмести в поставената от НАТО цел за военни разходи в размер на 2 на сто от националния доход, но ще падне доста под този критичен минимум към края на десетилетието.
Правителството на Дейвид Камерън трябва да се заеме с преодоляването на този провал.
Европейските лидери трябва също така дълбоко да се замислят над готовността си да използват сила в отговор на външни заплахи. Неотдавнашно проучване на изследователския център „Пю“ разкри, че мнозинството от запитаните във Франция, Германия и Италия смятат, че тяхната страна не трябва да използва военна сила, за да защити съюзник в случай на нападение от Русия.
Европейските политици трябва да убедят собствените си граждани, че те не могат да стоят безучастни, делегирайки грижата за сигурността си на Америка.
Докато украинската криза остава в центъра на вниманието, Западът не трябва да се отказва от всяка възможност за дипломатическо уреждане. САЩ и техните съюзници биха желали Владимир Путин да направи стъпка назад, да прекрати намесата си в Източна Украйна и да затвори границата й с Русия. Но докато той не направи това, една политика, основана на възпиране и мощна отбрана, е най-добрият начин да се демонстрира колективна решимост.
Този принцип служеше за избягване на конфликт в Европа в продължение на над 40 г. след 1945-а. НАТО има всички основания да се придържа към доктрината за стратегическо търпение и в сегашната криза.
По БТА
