Чак заговор срещу държавата видяха някои в разпространения от едно телевизионно предаване любителски запис на твърде „твърдо” полицейско държание спрямо двама младежи. Наистина, момичето беше пияно. Наистина се държеше непочтително с униформените. Но те, първо двама, после още четирима, необяснимо защо, вместо да приложат елементарни полицейски тактики за задържане на смутители на реда, влязоха в същата тоналност до мига, в който станаха много и започна едно такова „задържане”, което селската стража на един кмет като Ценко Чоков осъществява за секунди, а тук продължи близо половин час. За да има време за ритници, юмруци и тръшкане върху колите наоколо. Почти като в американски екшън. Ама по български. По точно – по милиционерски.
После се изрекоха много думи, заклинания, обещания. Премиерът, на правителствено заседание, смъмри вътрешния министър и направо нареди – уволняваш! Уволнени от побойниците все още няма. Били отстранени от длъжност. Което не значи, че след прословутото в МВР „дисциплинарно производство“, няма тихомълком да продължат да работят, наказани с някое служебно мъмрене.
Това е първият недостатък на капсулираната и настроена да се самосъхранява система на МВР. Да прави вътрешни проверки, които обикновено завършват с укорително размахване на пръст, нищо повече. И докато един боен генерал като Димитър Шивиков почти светкавично се озова в „лапите“ на прокуратурата заради едни тапети в апартамента му, „юнаците“ с полицейски униформи все още само се разследват „вътрешно“.
Системата се самосъхранява
През октомври 1994 г. президентът Желю Желев направи успешен ход, като назначи в служебното правителство на Ренета Инджова за вътрешен министър военен човек – генерал-лейтенант Чавдар Червенков. И същият този министър беше потресен от системата за самосъхранение на полицията. През ноември се случи ЧП. Офицер и сержант от комендатурата на МВР се озоваха в ареста на сръбските служби заради незаконно преминаване на държавната граница. Отишли на погребение на колега в Сливница, решили да прескочат до ГКПП – Калотина, там не послушали граничарите да не преминават линията и много им се допило уиски от сръбския фришоп. От там – в сръбския арест. Червенков нареди на коменданта полковник Милко Кютюрев – незабавно уволнение и на военна прокуратура. Ама трябва първо да се върнат, да образуваме дисциплинарно производство, да им снемем обяснения, бяха отчаяните оправдания на полковника. Червенков беше потресен от скалъпените правила. Уволни ги, въпреки всичко. И след неговия мандат съдът ги възстанови. Остана им прозвището „сръбските четници”.
Така, защитена от всякакви закони, полицията много обича да бие
На тъмно
Като се върна в далечната 1969 г.q си спомням една юнска вечер, когато ЦСКА стана шампион, а в последния мач срещу „Черно море“ Жеков вкара четири гола и взе „Златната обувка“. Червената агитка, която нямаше нищо общо с днешните вандали, направи мирна манифестация от стадион „Народна армия до ЦДНА, днешния Военен клуб. И когато всичко се разотиваше мирно и тихо, връхлетяха милиционерите, въоръжени тогава с яки дървени палки. В тъмнината по малките улички като „Паренсов“ настана масов побой. Защо, като никой нищо не правеше на обществения ред? Тогава никой не смееше и да се обади, камо ли да протестира. Нали за жълто-сините милиционерски коли имаше „определение“ – жълт влизаш, син излизаш. Днешната полиция, видя се на записа, също бие на тъмно. Както биеше на тъмно и в нощта след 10 януари 1997 г. И когато анонимен „герой”“ останал ненаказан, беляза завинаги с палката си бившия премиер Филип Димитров. Както беше и в „нощта на белия автобус“ преди две години. Когато една твърде авангардна полицайка се прояви до крайност. И, останала ненаказана, пак стана известна с расистка ярост.
Полицията много обича да бие и
На светло
За да я видят началниците. Както правеше и милицията на погребението на Гунди и Котков през 1971 г. Както родната полиция напълни телевизионните емисии с окървавени кадри през февруари 1995 г. Тогава срещу протестиращите в Сапарева баня старци беше изпратена силна полицейска част от столицата, за да не се създава напрежение на местно равнище, където всички са братовчеди. Но за беда беше придадено подкрепление и от кюстендилската дирекция. И докато софийските полицаи показаха, че може и без бой да отстраняват протестиращи, кюстендилци развъртяха палките и окървавиха и протеста, и полицейската операция. Наказани нямаше.
Полицията особено обича да бие
На своя територия
Личният ми спомен е от 14 юни 1971 г., ден преди да завърша основното училище, направихме някакво масово „хулиганстване“ по улиците, като седяхме пред хотел „Хемус“, спирахме движението и пеехме „хипарски“ песни. Дойде една „Волга“, натовари ни неколцина и още с влизането в четвърто районно получихме по няколко шамара. После вече ни питаха кои сме и какво искаме.
Добре, това беше „народната“ милиция. После, когато стана полиция, от стените в районните управления ли извираше този порив към побоища или наследяваният манталитет си беше такъв, но сякаш като правило се утвърди за „добър ден“ да те посрещат с няколко тупаника. Моя позната спомена, че има проблеми с 16-годишния си син, нещо в махалата направили, викали ги в районното. Обадих се на шефа на това прословуто Първо РПУ, където викаха момчето и той се разбърза – чакай да се обадя долу, преди да са го ступали! Тогава отговарях за публичния образ на полицията. Какво да кажа, след като самият началник на полицаите говори и най-вече мисли така. Явно трябва да имаш връзки, та попаднеш ли в районното, да не те набият!
Наследствена обремененост
ни полиция не е променила с нищо манталитета си, наследен от „народната“ милиция. Бие на тъмно, бие на светло, поощрявана от началниците, най-вече бие зад стените на районните управления. Е, по-трудничко стана, отколкото преди 30-ина години. Има камери, има медии, чува се за едно или друго полицейско безчинство.
Но като цяло цитаделата на МВР остава непробиваема. Още на входа. Защото Академията на това министерство, където се обучават офицерските кадри, си остана, по калъпа от времето на Ангел Солаков и Димитър Стоянов, единственото висше училище, документите за което не се приемат направо в него, а чрез някогашните окръжни управления или днешните РДВР. При социализма имаше един популярен почин „По пътя на бащите“. Но докато синовете на миньорите не искаха да стават миньори, а бащите им блъскаха в забоите, та момчетата им да учат в университетите, бащите милиционери въртяха телефони и правеха „чудеса от храброст“, та наследниците им също да сложат милиционерски пагони. Практиката и днес едва ли е различна. Така капсулираната система възпроизвежда манталититет, който не се освежава с приток на различно мислене. А от началниците, произвеждани сякаш по калъп в „Симеоново“, зависи какво ще е мисленето и какви са действията на редовите полицаи. Не е без значение и защитата от високо равнище в стил – аз стоя зад всеки свой служител! Когато един министър или главен секретар, независимо как се нарича той, „тресне“ една такава декларация, какво дисциплинарно производство да провеждат подчинените му спрямо полицаи-побойници. Да не станем свидетели след време на заключения, че на улица „13 март“ двама полицаи са били нападнати от бандити, извикали са подкрепление и в резултат на героичните им дела опасните рушители на реда са неутрализирани…напълно законно. Щом вече е имало дело за хулиганство срещу младежите – нищо чудно. И щом полицаите са скрили в рапортите си всички безчинства, извършени от тях – защо и този път Цитаделата да не си остане непробиваема?
Добромир Пелов
