С композитора и пианист Ценко Минкин се познаваме от години. Сферите, в които работим, са различни, но ни свързват общи ценности и в голяма степен общи възгледи. Разговаряме в кабинета му в Съюза на българските композитори. Ценко е сладкодумец, не е необходимо да му се задават пространни въпроси. Достатъчно е да му подадеш темата като музикален мотив, нататък той поема сам като истински виртуоз. Конкретният повод за срещата ни е изчезналият преди 17 години Марш на гвардейците, който, ако е дал Господ, ще се прероди наесен. Благодарение на Ценко Минкин и на диригента на гвардейския духов оркестър майор Ради Радев.
Ценко Минкин: Има дълг, има родова памет, има и Божи промисъл
И двамата ми прадядовци, и по бащина, и по майчина линия, двамата ми прадеди са дали живота си за майка България през Първата световна война край Тутракан. Годината е 1916-а. Първият ми прадядо, дядото на майка ми редник Костадин Атанасов загива на 5 септември, а близо месец по-късно, на 19 октомври пак близо до Тутракан загива и дядото на баща ми, депутатът от Петото Велико народно събрание поручик Зафир Попов. И двамата са си сложили костите за отечеството.
Не съм кръшкал от казармата. Не съм си го и помислял. Служих от 1977 до 1979 г., две години и една седмица…
Патриотизмът не ми е чужд. Защото ако говорим за съвременния патриотизъм, освен че трябва да имаме памет и чувство за държавност, което напоследък доста ни липсва, но и паметта трябва да не е надута и самохвална, а памет, която се носи мълчаливо и осъзнато, с изправен гръб и вдигнато чело и се отстоява с лични дела. Паметта живее чрез нашите дела. Ако аз не свърша нещо, което е полезно и достойно, паметта девалвира. Затова не е достатъчно да я съхраняваме отговорно и да я пренасяме във времето, а да я отстояваме чрез собствените си дела. Така с примера си бихме възпитавали и другите да я пазят.
Питате ме за саможертвата. От първо лице единствено число мога да кажа, че съм се клел пред българското знаме и още по-важното – пред народа си. И независимо как са се сменяли обстоятелствата, за мен клетвата съдържа онази символика, на клетва пред прадедите ни и по тази причина никога не съм и помислял да избегна военната служба. Затова и що се отнася до днешния ден, ако, не дай си Боже, тръбата ни призове – аз нямам избор. Това е моят отговор.
Гвардейският марш
– Какво Ви накара да напишете музиката и да орекстрирате в няколко варианта марша на българските гвардейци, да го дарите безвъзмездно и въпреки че това става през далечната вече 1998 година, за обществото и до ден днешен, през 2015 г., такъв марш няма?
– Може би, защото когато човек подарява нещо – не шуми. Аз съм го дарил в памет на моите загинали прадеди. Те своя дълг са го изпълнили, дори давайки собствения си живот, оставяйки жени и деца… Казвам го със сълзи на очи от днешна гледна точка… Усещах го като свой дълг!
– И все пак, какво се случи с марша? Къде потъна?
– Не знам. След като го написах и предадох, заедно с текста на Петър Китински, който също е дарен, реших, че най-лошо е човек да говори за себе си, точно това исках да избегна. Единствената ми мотивация беше тази, за която ви казах.
Всъщност една юнска вечер на 1998 г. в кафенето на стария „Сълза и смях“, където съдържател беше Еди Топузян, светла му памет, около софрата бяхме с полковник Ангел Стоянов, тогава началник на столичния гарнизон и в това си качество началник и на гвардейците, поетът и военен журналист полковник Петър Китински и големият наш художник аниматор Доньо Донев. Тогава от дума на дума стана ясно, че до този момент нашите гвардейци нямат марш. Тогава аз казах, че имам дълг към моите прадеди и че единственият ми шанс да направя един жест на обич и на почит, е да сторя нещо според моите възможности и сили. Затова се обърнах към Петьо, нали аз не съм поет… и той прие ангажимента и дълга да подготви и дари текста. Текстът беше готов, мисля още на другия ден и затова след още два-три дни и аз бях готов с варианта на музиката и клавира за мъжки хор, а след още малко време бях готов и с оркестрацията за гвардейския духов оркестър. Тогава имаше и журналисти от вестник „Българска армия“ и те като видяха, че ние не говорим току- така около масата, отразиха по своему случващото се. След това предадох партитурите в президентството заедно с едно лично кратко писмо, че става дума за дарение, безвъзмездно и от все сърце за България, за нейните гвардейци с техните ботевски одежди и орлови пера, за които се говори в текста, и след това не съм предприемал никакава интервенция или запитвания. Просто оставих нещата да си текат, така както е рекъл Всевишният, именно защото става дума за подарък…
– Знам, че историята с марша има и скрита страна. Нека да я откриехнем. Как преоткрихте марша?
/Редакцията на „БА“ се свърза с майор Радев и получи неговите уверения, че ще направи възможното до края на септември Маршът на гвардейците да зазвучи с цялото си великолепие/.
Историята с националния химн
Годината е 2004-а, когато бяха Олимпийските игри в Атина. Не знам какви са били там организаторите, но явно за да изкара там някой някой лев, са възложили на някакъв местен човек, близък явно до техния олимпийски комитет, да направи аранжиментите на химните на всички страни – участнички. И когато вдигнаха нашето знаме за някакъв златен медал, мисля, че в борбата и чух вечерта по БНТ националния химн в невъобразим вид, ние се чухме, царство му небесно с композитора Найден Андреев. После, пак царство му небесно, се чухме и с Владко Владигеров, цигуларя, и отидохме при Ива Йолова в редакцията на „Труд“, възмутени, че никой не пуска официална нота за тази подигравка с химна, за тази непочтителност и липса на уважение… и бяхме категорични, че българската държава трябва да реагира и да откликне… И тогава пак минаха малко дни и ми се обадиха от една музикална компания, която се беше наела с помощта на много спонсори да направи едно наистина достолепно представяне на химна в няколко версии. Ангажирани бяха Райна Кабаиванска, Никола Гюзелев, царство му небесно, Орлин Горанов, Софийската филхармония, филхармоничния хор… Представете си – 120 души оркестър и 80 души капела… Диригент – Найден Тодоров. И наистина това беше грандиозно. Моят скромен принос пак се основаваше на това, че исках по най-достойния начин да бъде представен великолепният текст на Цветан Радославов и музиката към стиховете му. И всичко да придобие един мащабен вид, съответстващ на дълговечния български дух. Нищо друго.
Историята с Пласидо Доминго
Тя започва с Емил Димитров. Една вечер бяхме горе, в къщата на Мистър Сенко, при Астор. Бяха Дончо Цончев, Емил, снаха му, Христо Калчев, други хора. Годината беше 1997-а. И тогава Емил ми каза, Ценко, моля те, ако имаш време, моите песни са по-особени, носят по-друг драматизъм. Би ли направил, много ми се ще да ги чуя във вариант за голям оркестър… Отговорих му, че ще ги направя с най-голямо удоволствие…
Но минаха два-три месеца, случиха му се здравословни неприятности… така минаха двайсет години. Но когато има нещо да става, то става. От Вселенския промисъл, от космическата висша правда става. И така, през януари 2013-а ми се обадиха от една агенция, и казаха „Маестро, ти ще напишеш ли аранжимент за „Моя страна, моя България“ за Софийската филхармония, тъй като големият Пласидо Доминго иска да изпее на финала на своя концерт в „Арена Армеец“ точно тази песен. И си викам – ето Ценко, че се плащат обещанията, които си дал. Мине – не мине времето, в случая цели 20 години, те се връщат с пълна сила. И го направих!
Марш на българските гвардейци
Текст: Петър Китински
Музика: Ценко Минкин
От слънцето на Тракия огрени,
Под бялото чело на Мусала,
Във Ботеви одежди пременени,
Вървят гвардейците на нашата страна.
Припев:
И нека чужд земята ни нагази –
Не ще го с жалост пощадим!
За роден край,за бащината стряха
Във боя страшен ний ще победим.
Във жилите ни кръв хайдушка блика,
Гърми Балканът в нашите сърца,
Мома венец от росен здравец сплита
За нас, за нас, гвардейците на своята страна.
Припев…
Пера орлови в марша ни потръпват,
Оркестър меден въздуха раздра
И песента на птиците замлъква.
Вървят гвардейците на нашата страна!
Припев…
Ценко Минкин е роден на 11 август 1959 г. в Шумен. Едва на 12 години прави първите си записи в БНР като пианист, който изпълнява собствени произведения. На 15 години пише квартет за ударни, издаден от ДИ „Музика“, за който СТФ „Екран“ прави документалния филм-портрет „Началото“. На 19 години изнася първия си авторски концерт в София с камерни и симфонични творби. От 20-годишен работи като композитор на свободна практика, пише филмова и театрална музика. учи композиция при проф. Александър Райчев.
От 1995 до 1997 г. е консултант за изкуствата в Агенция „София прес“, а от 1998 до 2006 г. е музикален редактор на „Балкантон“.
Съучредител е на Агенцията за авторско право „Музикаутор“ и е член на УС от 1992 до 2009 г., а от 2009 до 2012 е председател на УС на сдружението.
Член е на УС на Съюза на българските композитори през годините 1993 – 1999 г., 2008 – 2011 г., през 2013 г. става главен секретар на съюза, а от ноември 2014 г. е Председател на СБК.
От 2011 до 2015 г. е зам.- председател на НФ „Култура“ към Министерството на културата.
Автор е на над 110 камерни, вокални, симфонични произведения, хорови и други произведения. Композира музиката за повече от 50 игрални и документални филми, от които има 15 награди от световни кинофестивали. Негови творби са изпълнявани в Италия, Франция, Германия, Австрия, Гърция и др.
Два пъти е бил член на международни журита на кинофестивалите в Будапеща и Пекин.
Носител е на много престижни награди, между които:
Наградата на СБП за принос към българската литература – 1996 г.
Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието и популяризирането на българската култура – 1998 г.
Наградата „Златното петолиние на СБК за „Света божествена литургия на Свети Йоан Златоуст“ през 2005 г.
Между повече от стоте музикални произведения на композитора е и неизвестният все още за обществото „Марш на българските гвардейци“ по текст на Петър Китински, с редакции за мъжки хор и клавирен съпровод и за голям духов оркестър.
Оркестрира и аранжира музиката на песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България“ за концерта на Пласидо Доминго в София 2014 г.
Негови са официалната оркестрация и аранжимента на Химна на Република България в изпълнение на Райна Кабаиванска, Никола Гюзелев, Орлин Горанов, Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ с диригент Найден Тодоров през 2004 г.
След разказаното от маестро Минкин му зададох още един, може би банален въпрос: След всичко преживяно, след успехите в творчеството и заемането на висшата длъжност в Съюза на българските композитори, какво още би искал да му се случи. Ето какво:
„Искам всички хора около мен да са щастливо усмихнати. Дори моите недоброжелатели. Не са много, но са българи. Това ми стига. Колкото до председателството на СБК, не е важно дали е повече тегоба или възможности… Важното е българската музика все така да звучи.“
Иван Ибришимов
