Преди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. За всеки час от деня той имаше особено облекло и както за другите господари казваха: „Те са в съвета“, тъй за него говореха винаги: „Сега царят се гизди в стаята си“. („Новите дрехи на царя” – Ханс Кристиян Андерсен).
И сега си имаме съвет. Нарича се Висш съдебен съвет. И е сякаш нещо като нищо на света, както казваше Съмърсет Моъм. Конституцията от 1991 г. записа в себе си такива невероятни права на съдебната власт, че я направи не само свободна и независима, но и абсолютно безконтролна. И тя може, също като в приказката, да се гизди колкото си иска, без никой да й търси сметка.
Сега шием новите дрехи на Темида. С шумно протичащата в спорове съдебна реформа. Оказа се, че за близо четвърт век сътвореното през 1991 г. явление съдебна система е
скандално, корумпирано, безконтролно
и най-вече – безнаказано. Това сочат безбройните факти, които вече станаха исторически. Записали успоредно със себе си имената на такива „герои на нашето време“ като Красьо Черничкия, Роман Василев, Николай Кокинов и още много „знайни и незнайни герои“.
Какво всъщност „шием“ сега? Двукамерен Висш съдебен съвет, в който прокурорите и съдиите да са разделени в свои секции. Съдиите да избират и контролират съдии, а същото да правят прокурорите със своите колеги и както се изразява един юрист – с присъдруженото им следствие. Това е стъпка напред, но крие и своите подводни камъни. Докато сега все пак двете явно враждуващи групировки се контролират една друга – къде от любов към правосъдието, къде от други подбуди, занапред възниква реалният риск съдиите и прокурорите да се капсулират абсолютно независимо едни от други и тогава контролът съвсем да се превърне в нещо добро, записано на хартия, но несъществуващо в обективната реалност.
Най-голямата съпротива от противниците на реформата среща идеята за съкращаването на мандата на главния прокурор. Това предложение има своята логична обективност. Не може в парламентарна република законодателната власт да е с четиригодишен мандат, правителството, ако не настъпят някакви сътресения – също, президентът да се избира за пет години и за не повече от два мандата, а обвинител № 1 да е
фактически непоклатим
за цели седем години. Веднъж избран, и то не от парламента на парламентарната република, а от Висшия съдебен съвет, той е недосегаем. Защото едва ли ще се намери някой от неговите колеги, който да докаже, че е нарушил законите, което е основание за искане за отстраняването му от високия пост. Колкото до твърде мъглявото определение за нарушаване на етичния кодекс, то е по-скоро добро пожелание, отколкото реален инструмент за контрол. Какво стана с всичките „социално слаби“ магистрати, накупили евтини имоти по морето, които уж бяха кривнали встрани от съдебния и човешкия морал?
С дългите мандати, не само в прокуратурата, но и в Конституционния съд, и във върховните съдилища, се създава едно устойчиво безвремие и някаква особена каста от „богоизбрани“. Те не подлежат на парламентарен контрол, както това е задължително за всеки министър. При сигнали за евентуални нарушения с тях се занимава същият Висш съдебен съвет, който понякога
просто си измива ръцете
с някой неудобен, като това едва ли става без мълчаливото съгласие на „употребения“, който, разбира се, не остава на улицата. Юридическото образование и славата на бивш високопоставен съдия или прокурор открива добри пътища към доходната адвокатска професия. Прочулият се с ареста на бившия военен министър Николай Цонев заместник-градски прокурор на София Роман Василев, който достигна апогея си в театралната постановка „Костинброд“ в един момент се оттегли тихо, без да понесе никакви чувствителни последици дори за това, че се беше изживявал едновременно като арестуващ полицай като разпореждащ унизителни за задържания действия прокурор и дори като последна съдебна инстанция, обявявайки Цонев още при ареста за „абсолютен престъпник“. Какво стана с „абсолютния престъпник“, се видя и на трите съдебни дела. Там Цонев беше оправдан, а „лъсна“ не особено остроумната комбинация на прокуратурата, осъществена от подчинения й следовател Петьо Петров, кой знае защо известен като „Пепи Еврото“
да провокира към подкуп
И той си отиде тихичко от съдебната система. Ако беше невинен или се е почувствал онеправдан, едва ли щеше да си мълчи, след като заради комбинацията „Цонев“ беше въздигнат до началник на Столичното следствие, а след това пратен да си ходи.
Шием сега новите дрехи на Темида, но дали те ще са достатъчни за истинска промяна? Дори тази, която се опитват да направят част от народните представители, среща яростна съпротива главно в прокуратурата и във Висшия съдебен съвет. Защо ли? Част от опозицията в парламента също се изявява като защитник на това статукво. Пак защо ли? Омагьосаният кръг, който се заформя, сякаш се върти от противниците на реформата, които искат тя да не спре на 180 градуса, а да се превърти до мечтаните от ВСС и прокуратурата 360. И то при положение, че дори най-смелите реформатори на съдебната система не смеят дори да помислят, камо ли да изрекат някое по-авангардно предложение. Как да се осъществява
отчетността на прокуратурата пред данъкоплатеца
например. А вариантът не е особено сложен. В парламентарна република всички държавни органи подлежат на парламентарен контрол. Единият вариант е Народното събрание да може да контролира главния прокурор по силата на парламентарния контрол, както сега контролира министрите. Другият, който ще изправи обвинителите „на нокти“, е, да преминат на пряко подчинение на правосъдното министерство. Те са държавно обвинение, издържат се от данъкоплатците, йерархична структура са и най-вече – те не правораздават, а разследват и формулират обвинения. Както може да бъде контролиран министърът на вътрешните работи за почти идентична дейност, без обвинителната, защо така да не може да бъде контролирана и прокуратурата чрез министъра на правосъдието? Иначе – правим реформа. Уж всички са „за“, но някои поставят твърде явни „пазарни“ условия. Да не стане така накрая, че след дълго шиене на новите дрехи на Темида, някой все пак да извика, като онова дете от Андерсеновата приказка „Царят е гол!“ Всъщност, народът отдавна го вика това, но кой да го чуе…
Данъкоплатецът дава луди пари за жертви на правосъдието
Само за първите шест месеца на годината държавата е сключила споразумения с жертви на бавното правосъдие в общ размер от 458 494 лева. Това обяви главният съдебен инспектор Теодора Точкова.
Това са споразумения, сключени от министъра на правосъдието по линия на вътрешния механизъм на страната за защита на нарушеното право на гражданите делата им да се разглеждат в разумен срок. Той беше създаден през 2012 г. с промени в Закона за съдебната власт (ЗСВ) като средство за намаляване на огромния брой дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). За целия период, в който пострадалите от бавно правосъдие вече могат да подават заявления до Инспектората към ВСС, държавата е изплатила обезщетения за над 1.3 млн. лева, информира още Точкова.
Отделно от всичко това са периодичните разходи, които правителството няма как да не одобри, за изплащане на обезщетения по присъди срещу България в Страсбург. И за кой ли път на дневен ред идва толкова повтаряният вече въпрос – кога в родното законодателство ще се въведе регресивният иск – от платилата обезщетение държава, към конкретния виновник – съдия, прокурор, следовател, полицай? Иначе данъкоплатецът вади от джоба си, без дори да разбере, едни луди пари, за да плаща за нечие безхаберие, непрофесионализъм или корумпирано бездействие. Казано по-простичко – аз, Данъкоплатецът, не искам да плащам от моите пари, примерно, на бившия министър Николай Цонев за преживените от него унижения и несправедливи обвинения. Да плаща Роман Василев!
Добромир Пелов
