Tурция не иска квазикюрдска държава

Турция обяви, че ще участва активно във въздушните удари срещу „Ислямска държава“ и поиска свикване на извънредно заседание на представителите на страните-членки на НАТО. Само по себе си това не носи изненада с оглед развитието на събитията в Близкия Изток. Анкара обективно има основание да е загрижена за своята национална сигурност и да очаква подкрепата на своите съюзници. Още повече, че именно Турция е страната, която трябва да препятства разпространението на „Ислямска държава“ към Европа. По-сериозен интерес представлява избора на момента, контекста и процесите (вътрешни и международни), които се крият зад тези факти. 
От доста време Турция играе 

сложна, деликатна и рискована игра

често балансирайки по острието на бръснача. Тя се опитва да използва кризата в Близкия Изток, за да реши  едновременно въпроса и с двете заплахи, които според президента Ердоган, са основните рискове за нейната национална сигурност – „Ислямска държава“ и кюрдския сепаратизъм. Нещо повече – очевидно целта е по възможност тези две заплахи взаимно да се омаломощят, изтощят и неутрализират в борбата помежду си. Като има достатъчно основания да се счита, че Турция негласно подпомага поддържането на известен военен паритет – неслучайно в медиите (включително и турските) периодично се появява информация за подготовка на бойци на „Ислямска държава“ и снабдяването им с оръжие на турска територия. 
Иначе казано, Турция няма интерес от бързо прекратяване на конфликта между кюрди и радикални ислямисти, а още по-малко – от категорична победа на една от двете страни. Защото тогава победителят е твърде вероятно да погледне и от другата страна на границата, в самата Турция. Защото всяка една от тези две линии има свое, вътрешнотурско политическо продължение. От една страна, като мюсюлманска държава с предимно сунитско население, Турция не може да не отчита, че турските граждани също не са имунизирани срещу идеите на сунитската „Ислямска държава“ за създаване на мюсюлмански халифат в Близкия Изток и Северна Африка. Засега няма индикации за сериозно подобно влияние – както поради силния и силов контрол на турската държава върху своите граждани, така и (само на пръв поглед – парадоксално) – поради

a към ислямизация на самото турско общество

през последните петнадесетина години. Но (поне засега) – това е ислямизация умерена, направлявана и контролирана от държавата, използвана като инструмент и идеологическа „плънка“ на политическия ислям в геополитическата игра за превръщане на Турция в регионален лидер и глобален фактор. От друга страна Ердоган успя в известна степен да снижи остротата на кюрдския проблем в Турция – както чрез силова неутрализация и обезглавяване (чрез ареста на Йоджалан) на кюрдската въоръжена съпротива, така и чрез започване на процес на политически диалог с кюрдите. 
Ситуацията обаче придоби кризисен характер от гледна точка на Анкара с ислямисткия атентат срещу кюрдските младежи в град Суруч – вече на турска територия, готвещи да подпомогнат възстановяването на сирийския град Кобани след освобождаването му от „Ислямска държава“ от страна на кюрдите. Първо, това създаде прецедент, като за пръв път „Ислямска държава“ пренесе дейността си на турска територия и второ, освобождаването на Кобани отбеляза сериозно укрепване на позициите на кюрдите както в Ирак и Сирия, така и в международен план – все неща, които Турция не би желала да допусне.

Независимо че и САЩ, и Европа са обявили Кюрдската работническа партия ПКК (т.е. кюрдската военизирана организация) за терористична организация, те подкрепят кюрдите извън Турция, особено в борбата им срещу ислямистите. На практика кюрдите може би единствени водят успешна война срещу „Ислямска държава“ в Близкия Изток, особено в Ирак и Сирия. И докато правителствената сирийска армия все пак успява да удържа атаките на джихадистите, то иракската армия се оказва не толкова подготвена за сблъсъка с групировката. При липсата на готовност за ангажиране със сухоземни операции от страна на САЩ и НАТО в борбата срещу „Ислямска държава“ (а и очевидната неефективност, дори контрапродуктивност на международното военно ангажиране в предишни случаи – в Сомалия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия – които доведоха по-скоро до разпад на държавността и създадоха хаос и питателна среда за разпространението на екстремистки, терористични формирования и остри антизападни реакции, отколкото до утвърждаване на демократични ценности и права на човека),

кюрдите все повече се превръщат в ключов фактор

и инструмент, разполагащ с необходимия военен ресурс на терен за ограничаване на „Ислямска държава“. Което рязко повишава нивото на чуваемост на техните искания за обособяване на кюрдска самостоятелност сред западните партньори на Турция.
Именно опасенията от формирането на кюрдска квазидържава на основата на кюрдската автономия в Северен Ирак и кюрдските успехи срещу „Ислямска държава“ в Сирия предизвикват основните опасения на Анкара. Това веднага би засилило напрежението в кюрдските райони на самата Турция и стремежа им към обединение с техните етнически братя в Ирак и Сирия. Нарастването на този риск стана причина Турция да пристъпи към по-активното ангажиране едновременно в две войни – едната срещу „Ислямска държава“ в Сирия (приветствана и подкрепяна от САЩ и НАТО) и втората – срещу кюрдските въоръжени формирования в Северен Ирак (посрещана, меко казано, хладно – особено в Европа). 
Това е и основната причина Турция да поиска свикване на НАТО – не толкова, за да търси военно ангажиране на съюзниците в действията срещу джихадистите, колкото да неутрализира тяхното недоволство от акцията й срещу кюрдите. Както и да си развърже ръцете за всяко по-нататъшно свое решение и действие в тази посока – от позициите си на ключов играч и единствена бариера за разпространението на радикалния ислям към Европа. Като междувременно тя си осигури и партньорството на САЩ в борбата по другото стратегическо за външната политика на Ердоган в последните години направление – борбата срещу правителството на Асад в Сирия. Защото идеята за създаване на „зона, свободна от „Ислямска държава“ в Северна Сирия очевидно цели, освен всичко друго, да окаже подкрепа и на антиправителствените сили от т.нар. „умерена опозиция“ в самата Сирия. Впрочем, всяка цел, формулиране извън така посочените параметри, би поставила много по-остро въпроса за съблюдаването на принципите на международното право и необходимостта от санкции на Съвета за сигурност на ООН. А доколкото позицията на Русия там е достатъчно категорична срещу подобно решение – никой (и най-малко Турция) няма интерес от допълнителна конфронтация с Русия и по този проблем: неслучайно Ердоган подчерта активното и позитивно ангажиране на Русия за решаване на кризата в Сирия в последно време.
Ситуацията има и своите 

непосредствени вътрешнополитически параметри

за Турция. На парламентарните избори през юни т.г. Партията на справедливостта и развитието на Ердоган не успя да получи абсолютно мнозинство в парламента, което постави под въпрос и личните му амбиции за превръщане на страната в президентска република, а самия него – в „републикански султан“ (според политическите му опоненти). Това стана благодарение на факта, че неотдавна сформираната лява, прокюрдска Демократична партия на народите (ДПН) успя да преодолее 10% бариера, като за нея гласува и немалка част от градската интелигенция, виждаща в управлението на Ердоган заплаха за наследството на Ататюрк – демокрацията и приницпите на светската държава. Новото изостряне на етническото противоречие по оста турци-кюрди може да помогне на Ердоган в преговорите за формиране на ново правителство с някоя от другите две парламентарни партии, в които има определени националистически настроения – сериозни (при наследниците на Ататюрк от Народнорепубликанската партия) и силни (при ислямистката Партия на националистическото движение). А в случай, че тези преговори се окажат неуспешни  и се отиде на нови парламентарни избори – то изострянето на кюрдския въпрос би лишило ДПН от голяма част от нейния етнически турски електорат и тя вероятно няма да попадне в парламента – което при турската избирателна система почти автоматично осигурява необходимото абсолютно мнозинство на ПСР и продължаване на управлението по „модела Ердоган“.
Сигурността и стабилността на Европа, САЩ, НАТО, Балканите, включително и България изисква активно и еднозначно ангажиране на Турция в борбата срещу „Ислямска държава“. Което означава, че всички са заинтересовани от политическата стабилност и сигурността на самата Турция. А това осигурява сериозен политически и стратегически ресурс на Ердоган – както във вътрешен, така и в международен план.