Генерал-майор Петър Петров е роден през 1957 г. Завършил e ВНВУ „Васил Левски“ – профил мотострелкови, ВА „Георги Ст. Раковски“ – Команднощабния и Генералщабния факултет, и Съвместния команднощабен колеж на Обединеното кралство. Защитил е магистърска степен по военни науки към Кралския колеж на Лондонския университет и задочна докторантура с образователна и научна степен „доктор“ по научна специалност „Организация и управление на Въоръжените сили“. Бил е командир на охранителен взвод и командир на охранителна рота в батальоните за осигуряване и охрана на Министерството на отбраната в София, командир на батальон в 101-ви мотострелкови полк в Смолян, началник-щаб на 103-и мотострелкови полк в Ардино, помощник и старши помощник-началник на отдел в Оперативно управление на Командването на Сухопътните войски. Заемал е също длъжностите началник-щаб на Многонационална бригада „Югоизточна Европа“ в Пловдив, началник-щаб на 61-ва механизирана бригада в Карлово, началник на управление „Операции“ в Съвместното оперативно командване в София, командир на 2-ра Тунджанска бригада в Стара Загора и помощник- началник-щаб по цивилно-военното сътрудничество и партньорство в Командването на съвместните сили на НАТО в Брунсум (Холандия). На 1 октомври 2014 г. той стана главен инспектор на Министерството на отбраната. От 3 август т.г. генерал-майор Петър Петров бе освободен от длъжността, тъй като навърши пределна възраст за военното звание „генерал-майор“.
– Господин генерал-майор, колко неприятности си създадохте през последните 10 месеца като главен инспектор на Министерството на отбраната и доволен ли сте от постигнатото от Вас за това време?
– Като правило, през първата година на нова длъжност човек се учи, втората и третата година се усъвършенства, четвъртата година достига върха, петата година вече рискува да затъне в рутина… Нямах това време. Стремях се докладите от проверките да бъдат безкомпромисни, принципни и обективни да дават на министъра на отбраната конкретни предложения за решаване на съществуващите проблеми. Това породи и съответните реакции от засегнатите държавни чиновници. Впечатлението ми е, че като резултат тече кампания, чиято цел е да се ограничат контролните функции на Инспектората. Би било грешка. В резултат от проверки на Инспектората се задействаха или активизираха някои процеси, резултатите от които, поради краткото време не можах да видя. Такива са: усъвършенстване на различни аспекти на нормативната уредба, проблемът с авиомедицинската подготовка на летателния състав, разрухата на военнопочивен дом „Витоша“ и ред други. Дано ръководството на Министерството на отбраната има волята и последователността да ги завърши. Убедих се за сетен път, че ако България е най-бедната държава в Европейския съюз, то причината за това са корупцията и безотговорността, пуснали дълбоки корени по всички етажи на властта.
– През 1989 г. завърших Командно-щабния факултет на ВА „Георги Ст. Раковски“ с отличие. Понеже знаех, че бившите ми началници искаха да се върна в един от батальоните за осигуряване и охрана на Министерството на отбраната, писах до министъра на отбраната Добри Джуров, че бих желал да бъда командир на плътен мотострелкови батальон, независимо в кой гарнизон. Резултатът от това бе, че ме назначиха за командир на кадриран батальон в 101-ви мотострелкови полк в Смолян (някой кой знае защо беше решил тези мотострелкови полкове с намален състав да се наричат „Отдели за подготовка на мотострелкови разерви“). Тук искам да отворя една скоба и да кажа, че през призмата на изминалите годините оценявам, че батальоните за осигуряване и охрана на МО по онова време бяха наистина поделения с висок уставен ред и дисциплина и много добра подготовка. Но аз исках да се развивам като командир в бойно поделение. Въпреки че разочарованието ми беше голямо, преодолях удара. Като командир на кадриран батальон се занимавах с преподготовката на запасни, изпълнявах задълженията на заместник началник-щаб на полка, замествах началника на щаба, за командно щабни учения ме привличаха като оператор в щаба на дивизията. Тогава започнах самостоятелно и във вечерни курсове да се занимавам с английски език. Имах възможност да работя с прекрасни хора и да се развивам професионално.103-и мотострелкови полк в Ардино беше малко, но стегнато поделение (не използвам термина „формирование“, защото той е някаква недомислица) с много сплотен колектив. Отношенията ни с командира на полка полковник Любомир Томов се основаваха на пълно взаимно доверие, точно такива, каквито трябва да са между командира и началника на щаба. Опитът който придобих като началник-щаб на полк, беше много полезен в по-нататъшната ми служба. В Ардино се запалих и по риболова. Пазя най-добри спомени за онези години – и за Родопите и за родопчани.
– Как приехте назначаването Ви за началник на щаба на новосъздаващата се многонационална бригада „Югоизточна Европа“?
– Тъкмо се бях завърнал от обучение в Англия. Кандидатствах, но изобщо не разчитах, че ще бъда назначен. Случи се. Първо в продължение на 6 месеца работих като ръководител на подготвителния екип за развръщане на щаба на бригадата. За кратко време беше извършена огромна организационна работа. Имаше много проблеми, но успешно се справихме като страна домакин.
Особено важно беше, че освен огромно желание за успех, имаше политическа воля това да се случи, както и адекватно финансиране. Впоследствие щабът на бригадата се сглоби и проведе двете и досега останали, като най-големи полеви учения в историята на бригадата „Седем звезди 2000 “ и „Седем звезди 2001“, всяко с по около 2000 участници от седемте страни членки. Българските щабни подразделения също бяха създадени от нулата и успешно изпълниха задачите си. Но истината е, че тези четири и половина години бяха най-тежките в службата ми.
– Всъщност, мандатът на длъжностите в Пловдив беше 2 години, но тогавашното ръководство на Генералния щаб реши, че няма подготвени хора за ротация и остави българските военнослужещи за 4 години. Не бях щастлив от това положение, но нямаше начин. Бях назначен за началник-щаб на 61-ва бригада с мотива, че съм завършил западна академия и имам опит от работа в многонационален щаб. А на бригадата й предстоеше сертификация като част от силите на НАТО с ниска степен на готовност. Генерал Златан Стойков обяви, че основният команден състав на бригадата няма да се сменя, докато тя не бъде сертифицирана. Не мисля, че някой от тогавашното ръководство на Българската армия е мислил да ме развива, просто бях момчето, което трябваше да върши работата. Приех го с огорчение, но като поредното предизвикателство. Към края на 2007 г. системата ПИКИС беше усвоена на едно добро ниво. През ноември 2007 г. успешно се проведе националната сертификация на бригадата, което беше основа за успешна сертификация от НАТО през 2008 г. Работата ми доставяше огромно морално удовлетворение, с мнозинството от хората в бригадата бях в прекрасни професионални взаимоотношения. Имах късмет командир да ми бъде бригаден генерал Тодор Вангелов – един изключително подготвен, интелигентен и културен генерал. През 2006 г. командирът беше на 5-месечен езиков курс в Канада. Изпълнявах длъжността командир на бригадата. Командващият на Сухопътните войски генерал-лейтенант Иван Добрев ми постави една задача, която ако бях изпълнил, така както се очакваше от мен, със сигурност щях да стана клиент на прокуратурата. По-важното е, че това противоречеше на разбиранията ми за законност и морал. Направих го така, както смятах, че трябва да се направи. Съгласувахме проектите за сигнално-охранителните системи в батальоните с Военна полиция, които имаха такива специалисти. След време спрях една доставка на резервни части за автомобилна техника поради нарушения в процедурата. След тези случаи ми беше безпределно ясно, че нямам никакви перспективи за развитие в Сухопътните войски. А и 8 години на една длъжност са твърде много. По тази причина, през април 2008 г. подадох рапорт за уволнение. Малко по-късно, генерал-лейтенант Галимир Пехливанов, който тогава беше заместник- началник на ГЩ и командващ на СОК, ми предложи длъжността началник на управление „Операции“. По това време излезе и министерска заповед за зачисляването ми в свободна докторантура. Вече бях защитил основите на дисертацията и исках да довърша започнатото, още повече че дисертацията беше основно относно работата на щабовете на оперативно ниво. Работата ми като началник на Управление „Операции“ в СОК беше много напрегната, но изключително интересна.
– Казвали сте, че имате най-добри спомени от службата си и в Стара Загора като командир на 2-ра Тунджанска бригада? Не рискувахте ли тогава, когато подновихте след дълго прекъсване занятия, като преодоляването на водна преграда с БТР-и?
– Рискувах, но исках още от началото военнослужещите от бригадата да разберат, че компромиси с бойната подготовка няма да има. Голяма роля за успешното протичане на тези занятия имаха заместник-командирът на бригадата полковник Димитър Митев и заместник-командирът на 42-ри батальон майор Моньо Монев (и двамата вече са офицери от запаса). Благодарение на тази подготовка беше възможно по време на наводненията при с. Бисер и при Капитан Андреево, в началото на 2012 г. да изпратим военнослужещи с няколко БТР-и. Бях спокоен, защото хората бяха подготвени.
– Какви изводи си направихте при работата в многонационална среда в Брунсум (Холандия) като помощник-началник на щаба по цивилно-военното сътрудничество и партньорство в Командването на съвместните сили на НАТО?
– Дано някога и в нашето Министерство на отбраната се създаде и прилага такава система за координация между отделните дирекции, каквато съществува в този щаб. И да се въведе електронната система, която е въведена там за контрол на изпълнението на задачите и която позволява съгласуване на документите по електронен път. Сега, за съгласуване на една заповед в МО, един служител обикаля с дни по отделните дирекции.
– Споменавали сте, че сте пътували с лека кола „Москвич Алеко“ до Англия? Кога се случи това и през какви препятствия преминахте?
– Случи се през лятото на 1997 г., когато заминах на обучение в Съвместния командно-щабен колеж на Обединеното Кралство. Имаше риск, това беше второто ми излизане в чужбина след един кратък курс в Холандия. Освен дългото разстояние, в Обединеното кралство правилата за движение са различни и колите са с десен волан. Но нямах друга финансова възможност. Това беше единственият начин семейството ми, макар и за една година, да живее при други условия, децата да учат в английско училище. Това даде своето отражение впоследствие. Алекото беше атракция и се представи добре, включително минах и 
– На кои принципи се стремяхте да бъдете верен през дългогодишната Ви служба в армията?
– Думите родина, дълг, чест винаги са били с дълбок смисъл за мен. Винаги открито съм изказвал мнението си и съм го отстоявал. Стремях се да върша работата си принципно и професионално, без да се интересувам накъде духа вятърът, всеки ден да нося отговорност за действията си, което пък ми създаде най-големи проблеми като главен инспектор. Работих непрекъснато за усъвършенстване на професионалната си подготовка. Залагах на работата в екип и добрата организация. Сигурно звучи високопарно, но мисля, че след 35 години офицерска служба, мога да го кажа.
– Можехте ли да изберете друг път за развитие, а не да постъпите във Военното училище? Съжалявали ли сте понякога за този избор?
– Може и да не ви се вярва, но военната професия избрах още като ученик в шести клас и целенасочено се готвих за нея. Вярвах, че в армията служат най-честните, достойни и почтени хора. По-късно разбрах, че честни хора и подлеци има навсякъде, че всяка професия заслужава уважение. Средно образование завърших с отличие, единственото място, където кандидатствах беше ВНВУ „В Левски“ – мотострелкови войски, строеви профил. Вероятно, ако бях кандидатствал в друг ВУЗ, също щях да бъда приет и може би щях да постигна нещо и в друга област на живота. Понякога изпитвах чувството, че се боря с вятърни мелници! Но не съжалявам за избора си, това е животът ми.
– Удовлетворен ли сте от офицерската Ви кариера? С какви чувства напускате армията и какво бихте казали за службата в нея?
– Всичко, каквото можах – направих, без да жаля силите си. Военната служба не започва с мен и не завършва с мен. В армията има много високо професионално подготвени и достойни мъже и жени, които в условията на хронично недофинансиране правят и невъзможното да изпълнят дълга си. Пожелавам им здраве и дръзновение, да не се огъват пред трудностите и никога да не забравят, че тяхна основна задача е да са готови да защитават родината, ако се наложи!
