Откриването на Музея на София ми припомни друга разходка из подобен музей – в Синсинати, Охайо. Малко по-голям от зала „Фестивална“, всяка зала е с макет на града – отрязък от 200-годишната му история. Сградите са с размер на половин човешко тяло: къщи, триони, автомобили, трамваи, метро – всичко се движи, трака, светка и те пренася в съответния отрязък време. Сглобени, филийките история ти внушават – от индианския огън и племе, през машинния технически прогрес на 19-и и 20-и в., тук е събран каймакът от възможния прогрес на света. Посочен си с пръст – ти си неговият цивилизационен наследник. Така се отглежда американският локален патриотизъм.
Уникалната сграда на бившата Централна баня не може да съперничи по пространство на американския музей. Но е събрала факти и идеи, експонати от 180 века, съжителство с далеч по-дълбоки философски и исторически прозрения. Надживяваш кръвната си връзка с племето и откриваш в личните си лабиринти времето от Месопотамия до днес. Съгражданин си на римски императори и европейски династии – част от личната ти история. Шанс, на фона на своята временност, да преоткрием че сме брънка от несъкрушимата и устойчива вечност на земята, върху която стъпваме. Шанс да сме малко повече човеци.
