Българите първи се вдигат срещу комунизма

Своята почит към загиналите младежи горяни от отряд „Никола Петков“, избити от Държавна сигурност на 01.10.1951 година в Турийския балкан, отдадоха Йордан Маринов, председател на Общобългарски комитет „Ген. Иван Вълков“, кметът на община Павел баня Станимир Радевски, политзатвориници и репресирани от комунистическия режим у нас. Поменът се състоя в навечерието на годишнината от смъртта на 16-те младежи, погребани в двора на православния храм „Свети Георги Победоносец“ в село Габарево.
Възпоминанието, организирано от Общобългарски комитет „Ген. Иван Вълков“, се състоя по-рано по инициатива на в. „Българска армия“, за да бъде спазен технологичният график на броя. Заупокойната молитва в селото по традиция бе извършена вчера от близки и роднини на загиналите, когато се навършиха 64 години от смъртта им.

Момчетата, които се криели в Турийския Балкан, са от пловдивските села Златосел, Трилистник, Шишманци, Дрангово, Свежен, Ръжево Конаре, от Казанлъшкия и от Хасковския район. Повечето са били ученици в Пловдивската мъжка гимназия, 17-18-годишни. Причината за поражението на отряд „Никола Петков“ е внедреният предател, агентът на ДС Никола Христов, бивш фелдфебел от училището за летци в Казанлък. Завербуван от ДС за извършени зверства в Гърция през 1942 г., на Христов е обещано да не бъде предаден на гръцките власти, ако изпълни успешно задачата си. Той изпраща командира на групата Георги Комитов и още две от момчетата да посрещнат сливенските горяни от отряд „Г. М. Димитров“, разказва в книгата си „Това остана в паметта ми“ Атанас Дърмонски, участник в горянското движение. На срещата обаче пристигат преоблечени оперативни работници на ДС. 16-те гимназистчета загиват в картофената нива на местността Мандрата, между връх Висок и Братан, където са заровени в общ гроб. В престъплението участват и две 16-годишни ученички-ремсистки. По-късно те стават известни партийни функционери.

Близките на горяните, убити край с. Турия, знаели къде се намира лобното им място. Преди 1989-а обаче се страхували да го посещават. И до днес на едно от дърветата личат дупките от куршуми, с които са разстреляни младежите.
През 2001 г. членовете на Общобългарски комитет „Ген. Иван Вълков“, по повод половинвековната годишнита от смъртта на горяните, разкриват масовия гроб в Турийската гора и пренесят костите в двора на черквата в с. Габарево. 
„Всички черепи имаха дупка от куршум в тила или слепоочието. Някои бяха разбити с приклади на пушка, други с кирка. От някои гръдни кошове извадихме по цяла шепа олово“, спомня си Маринов. Главите на жертвите били откъснати с лопати, а в черепите имало забити пирони.
Мемориалът-костница в двора на гараребската черква е построен през 2013 г. със средства, дарени от ПП ГЕРБ-Казанлък и пловдивската струтура на Съюза на репресираните. Той представлява мраморен саркофаг с височина 95 сантиметра.
Всяка година на първи октомври потомците на горяните се събират да отдадат почит на загиналите за свободата на България младежи горяни от отряд „Никола Петков“.

Западът обрича народния бунт

Широко разпространена бе тезата, че българите не са оказали съпротива на тоталитарния режим.  През последните две десетилетия обаче излязоха доста факти, които категорично опровергават тази заблуда. От първите дни след 9 септември 1944 г., чак до края на 50-те години на територията на страната се провеждат стотици акции на въоръжени групи, които се конфронтират с комунистическата власт. При кампанията по отнемане на земята от населението, т.нар. „колективизация“ в началото на 50-те години, стотици ограбени земеделски стопани – предимно селяни излизат в гората и образуват отряди, които се сражават с комунистите.
Ръководството на партията създава специален отдел ХII към Държавна сигурност за борба и ликвидиране на горянското движение с поделения към окръжните управления на МВР като залага на създаването на агентурна мрежа.
Горянството добива характера на гражданска война – мощни горянски чети действат в Сливенско, Трънско и Пиринския край. Някои от сраженията траят по няколко денонощия, като в смазването на съпротивата се включват танкове, артилерия и авиация. Такъв е случаят с горяните в Сливенско, които сформират въстаническа армия от над 150 човека, срещу които в продължение на няколко денонощия се сражават няколко редовни военни части.
От Гърция предава радио „Горянин“, което насърчава съпротивата. Смята се, че общия брой на горяните е над 2000 души, а помагачите в създадената от тях мрежа – над 8000. В различни периоди действат над 160 чети, 28 от които са многобройни, а 52 – съставени от емигранти, преминаващи нелегално границата.
Горяните са очаквали помощ отвън, имали са надежди, че ще им спуснат оръжие с парашути. Разбира се, инцидентно са получавали такава помощ, но всичко секва, когато Хрушчов сключва Споразумението за съвместно съществуване със Запада. Оттам-нататък нещата приключват и съпротивата в България придобива по-скоро „езоповски“ характер. Дотогава обаче у нас тя е така масова, че подобна на нея няма в цяла Източна Европа.
Малцина от горяните оцеляват, повечето загиват в битките или заловени, са осъждани на смърт или убивани без присъда. Семействата им с десетилетия са преследвани и потискани. 
Темата за горянското движение в България е една от най-премълчаваните, малко позната и почти неизследвана. Реално то се оказва първият автентичен народен бунт в страните от Източна Европа срещу комунизма. Много преди Унгарските събития и Пражката пролет горяните в България казват „не“ на кървавия комунизъм и с оръжие излизат в Балкана, организирайки мощна съпротива в цялата страна. Тази половинвековна манипулация отне правото да се чувстват горди, че не са малодушен и робски народ, а първи в социалистически лагер са вдигнали глави за свобода.
Поетът Стефан Цанев, в чийто род също е дал жертви в горянското движение, нееднократно се е възмущавал в различни свои медийни прояви с въпроса: „Защо премълчаваме движението на т. нар. горяни, което дълги години се противопоставя на комунистическата власт. Ако това движение се бе състояло в Полша или Унгария, там щяха да проглушат света с него. А у нас си мълчим. За комунистите е разбираемо, ама защо мълчат и демократите“.