Тези дни в редакцията на вестника пристигнаха подполковник Невяна Митева, председател на УС на Сдружението на жените военнослужещи и подполковник Вера Спахийска – заместник-председател. Те отправиха към вестника едно предложение за сътрудничество, на което ние естествено не можахме да откажем. Разбира се, че е естествено, защото става въпрос за един проект наречен „Парад на талантите“ който Сдружението ще реализира с помощта на Министерството на отбраната и Изпълнителната агенция „Военни клубове и военно почивно дело“ в рамките на националната програма „Родолюбие“, която е на Агенцията.
„Парадът на талантите“ включва конкурси за военни разкази, музика, танци, театър, фотография. Накратко това е целият спектър на армейското любителско творчество. Може да се помисли дали думата „любителско“ е необходима. Никой не знае „от коя трънка ще изскочи зайчето“ на големия талант. Една национална култура винаги се прави от много хора, и то доброволно. Никой, никъде не е принудил никого насила да става писател или художник, или музикант. Всеки доброволно си слага „главата в торбата“ и после си носи кръста цял живот.
Да не забравяме, че кариерата на Николай Гяуров започва от армията. Има много такива примери. Поетът Матей Шопкин ми е разказвал, че като войник в казармата изпраща на Военното издателство ръкописа на първата си стихосбирка, като не се надява много на бърз отговор. Само че такъв отговор се получава много скоро от редактора по поезията и той е положителен. Така първата стихосбирка на Матей излиза, още докато е войник. Това е уникален случай за онова време, защото тогава книгите на младите автори излизат много трудно. Заслугата, разбира се, е на редактора, защото това е прекрасният поет Евстати Бурнаски, който за съжаление наскоро ни напусна.
Тази случка с книгата прави Матей и Евстати приятели за цял живот. Освен че двамата членуваха в Съюза на българските писатели, бяха и в групата на военните писатели. В ония години имаше и група на военните художници. Имаше конкурси за проза и поезия. За разказ конкурсът са казваше „Щит и боздуган“ и беше на в. „Народна армия“, а за поезия – „Подпоручик Димчо Дебелянов“ – на списание „Български воин“, наследник на списание „Военен журнал“ от 1890 г.
Припомняме тези неща, защото те показват, че това, с което се е заело Сдружението на жените военнослужещи не е „на голата поляна“. Зад него има традиция, има дългогодишна дейност, има хора, съдби на писатели и поети, свързани с армията, с военната тема, като някои от тях са служили много години в тази армия.
Тук му е мястото да припомним, че и връзките между Съюза на българските писатели, основан през 1913 г. от Иван Вазов и негов пръв почетен председател, и Българската армия са много отдавнашни и с много дълбоки традиции. Тези връзки могат да се възродят в името на общите идеи. А че тези идеи са общи, едва ли някой се съмнява, защото СЖВ иска да работи за възраждане на патриотизма и родолюбието, за възпитанието на новите поколения в родолюбив дух и привързаност към исконните национални ценности. Спокойно можем да заявим, че и СБП, и Българската армия в историческата си същност са призвани да пазят и развиват духовните ценности на българския народ. Онези ценности, върху които поколения знайни и незнайни българи, са градили свой дом и отечество, за да има какво да завещаят на идните поколения. И независимо от всички превратности на съдбата България продължава своя път през времето. И никой не иска да каже, колко са държавите в света, които са наследници на 7000-годишна култура.
Ето защо начинанието на СЖВ е повече от отрадно и заслужава адмирации, и всеки да помага с каквото може.
Само развивайки националната култура, можем да гарантираме бъдещето на нацията, защото глобалните процеси са като „Цунами“ – заливат и заличават изворите на националното разнообразие и дълбочина. Глобализмът не се интересува от културно многообразие, древност, уникалност и автентичност. Той иска всичко да е подчинено на стандартите, да е унифицирано, да е предвидимо, лесно проследимо във времето. Дълбоки корени, древност и античност – тези неща са противопоказни на измеренията на глобализацията. Както се създават генномодифицирани растения и храни, така по целия свят пълзи и се разпространява генномодифицирана култура, създадена в лаборатории, без ясен произход. Затова и без вкус.
Националното има вкус и аромат, защото има корен. И се пренася през вековете и е неизтребимо.
