Отговорът може би се крие в убеждението както на американците, така и на Запада като цяло, че след авантюрата в Украйна Путин е заел отбранителна позиция и е заангажиран изцяло с оцеляването на руската икономика. Друга заблуда бе убеждението на президента на САЩ Барак Обама, че „Русия е само една регионална сила“. Събитията днес напълно опровергават подобен извод: с активното си включване във войната срещу терористите Кремъл доказва, че има сериозни амбиции в арабско-ислямския свят. Някои наблюдатели дори отиват дотам, че говорят за началото на руска доминация в Близкия Изток на фона на постепенното отслабване влиянието на САЩ в този размирен регион. За това обаче американците трябва да се сърдят преди всичко на себе си.
Коалиция „орел, рак и щука“
„Доктрината Обама“ се свежда до стремежа САЩ да ограничат войната си срещу тероризма до ударите от въздуха, избягвайки всякакво въвличане в сухопътни операции, които са поверени на техните съюзници и протежета в региона. Затова след изтеглянето си от Ирак Вашингтон водеше предимно война на дроновете срещу селектирани терористични цели. В Сирия американските служби бяха ангажирани с въоръжаване и обучение на бунтовниците, които трябваше да водят неравна борба срещу Башар Асад и срещу новия враг „Ислямска държава“.
Тези сметки обаче бяха объркани от Абу Бакр ал-Багдади, който миналото лято обяви Халифат, т.е. религиозна държава като алтернатива на съществуващия регионален ред. Направи го от джамията в Мосул – милионния иракски град, който преди това неговите орди бяха завзели. Вашингтон нямаше друг избор, освен да обяви началото на въздушна кампания от поредната „коалиция на желаещите“. Това обаче не влизаше в сметките на една Турция, чиято натрапчива идея бе свалянето на Асад и установяването на умерено ислямистки режим в Дамаск, който да гравитира около Анкара.
Макар че се присъединиха към американската коалиция, арабските монархии от Близкия изток също не бяха особено мотивирани поради различията помежду им. Саудитска Арабия и Катар подкрепяха различни бунтовнически групировки. Западните съюзници на Вашингтон се ограничиха с почти символично участие. Самият Обама бе разчел кампанията като неколкогодишно усилие за подкоповане позициите на „Ислямска държава“ с надеждата, че това ще е достатъчно, за да бъде разгромена „на терен“. В крайна сметка обаче подобна тактика доведе до разширяване контролираната от джихадистите територия. Единствените, които нанесоха поражения на отрядите на Абу Бакр ал-Багдади, бяха сирийските кюрди, подпомогнати от турските си сънародници от ПКК. Затова пък, с окупирането на Палмира и застрашаването на основната комуникационна артерия в Сирия, терористите сериозно застрашиха режима в Дамаск. Което на свой ред направи руската намеса логична и донякъде неизбежна.
Паралелни войни
Така се стигна до сегашния парадокс – глобалните антагонисти Русия и САЩ водят уж една и съща война, но с различни и на практика враждебни помежду си съюзници. В това отношение обаче Москва има сериозно предимство. Путин с основание може да твърди, че е съюзник на легитимния режим на Сирия, с която Русия има съответен договор. При това, руското участие се извършва предимно от сирийска територия и в пълна координация със сухопътните операции на войските на Асад и неговите регионални шиитски съюзници – ливанската групировка „Хизбулла“ и иранските формации. При това Русия е ангажирана единствено с ликвидирането на терористите, сред които чеченците са едни от най-боеспособните командири и бойци. Крайната цел на тази нова коалиция е възстановяването териториалната цялост на страната чрез разгрома на фанатиците.
В американския лагер нещата изглеждат много по-неясни, въпреки или поради участието на голям брой съюзници. Защото при подобни коалиции количеството не може да компенсира качеството. При разминаващите се цели на партньорите на Вашингтон и липсата на сериозна мотивация у повечето от тях липсва боеспособна армия, която да е в състояние да нанесе сериозен удар на джихадистите. Затова сега американците спешно се опитват да изземат инициативата, сформирайки нова армия от кюрди и араби-сунити, които обаче да се разграничават от останалите джихадисти. Задачата им е да атакуват Ракка, т.нар. столица на „Ислямска държава“. Дали начинанието ще се увенчае с успех, предстои да видим.
– Парадоксалното на пръв поглед е, че очакваното настъпление на координираната от руснаците коалиция срещу позициите на терористите не само от „Ислямска държава“, но и на други джихадистки формации от типа на „Джебха ал-Нусра“ и „Ахрар аш-Шам“, може да подобри шансовете за постигане на примирие и възобновяване на т.нар. Женевски процес. Причината е, че Вашингтон няма да позволи на руснаците да постигнат решаваща победа, като по такъв начин нанесат удар и върху репутацията на САЩ.
На първо време, както виждаме и днес, конкуренцията между световните антагонисти води до интензификация на военните действия. Но руските атаки неминуемо ще отслабват и лагера на т.нар. „умерени бунтовници“, включващи надценената от Запада „Свободна сирийска армия“, като по такъв начин още повече ще ограничават свободата на действие на американската коалиция.
В крайна сметка, самите американци все повече се убеждават, че сирийската драма може да получи някакво разрешаване единствено с политически средства. Затова сега се лансират и варианти с временното оставане на Асад начело на режима в Дамаск, респективно съгласие за участието му в преговори, което е отстъпление от доскорошно категоричното нежелание на Запада да общува с „кървавия диктатор“.
Материализирането на подобен изход би било лоша новина преди всичко за Турция, която след като пожъна немалко негативи от началото на кампанията срещу Дамаск, ще се види принудена да усмири регионалните си амбиции. Междувременно обаче, Анкара има достатъчно козове, с които да обърка играта на свръхсилите. Особено при очакваната поредна бежанска вълна от зоната на военните действия към турска територия, а оттам и към Европа. Вече стана очевидно, че Европейският съюз и водещите западноевропейски държави не са в състояние самостоятелно да се справят с този непресъхващ приток от отчаяни хора.
Затова Анкара ще се стреми да наложи свой вариант за излизане от кризата, който може би предвижда трайното обособяване на нещо като турски протекторат върху сирийска територия. Сигурното е едно: сирийският полигон се превърна в средоточие на глобалната политика и в лакмусов тест за способността на международната общност да направи нещо смислено за най-буреносния регион в света.
*Емил Ценков е завършил Багдадския университет
