Алтернативата пред България през есента на 1914 до пролетта на 1915 г. не е била особено широка. За нас е лесно да кажем 100 години по-късно, че изборът е бил погрешен. Цял век е бил погрешен и фатален. Но защо се стига до този избор?
Спомняте си печалните резултати от фаталното ни крушение след Втората балканска война. Още при демобилизацията цар Фердинанд I се обръща към армията с прословуто си изречение „Ние свиваме знамената за по-добри дни!“
Никой не е предполагал, че само след една година ще настъпят тези дни твърде скоро за България. И статуквото, което се налага според договорите в Букурещ и Цариград, е, меко казано, несправедливо, тъй като то отнема победите от Първата балканска война и големи български етнически територии попадат под чужда власт.
Андрей Тошев, един блестящ български дипломат пише на министър-председателя Васил Радославов: „В Македония стана по-лошо и от турско. В Османската империя имахме право да се наричаме българи, имахме черкви, имахме училища, а сега те унищожават всичко“. Във Вардарска Македония правят българите сърби, а в Егейска Македония – елини.
Македония е една непоносима национална болка, която ще влияе върху решенията на тогавашните партии. Вярно е, че чувствата не трябва да влияят върху политиката, но и преди 100 години царят и министрите са били човеци като нас, те са имали свои страсти, за да стигнат до това решение да изберем Централните сили.
Войната е една голяма изненада за самите Велики сили. Кайзер Вилхелм се надява, че тя ще свърши „най-късно до първия листопад или до първия сняг“. Смятал е, че тази война ще завърши за 4 месеца. Разбира се, всеки се е надявал, че ще победи.
Но тази война не е като другите. Тя се решава не на бойните полета, тя се решава от съотношението между ресурсите на двете воюващи страни. Това е една дълга, 4-годишна война, и в нея побеждават не най-храбрите, не най-обучените, а тези, които имат ресурси да издържат до последната битка. Важното е кой ще има сили до последната битка на войната.
По онова време се извършва една смяна на генералитета в България, известните пълководци от Балканските войни са отстранени, тъй като те са руски възпитаници и са свързани с Русия като например ген. Радко Димитриев. Той преминава на руска служба, пълномощен министър е в Петроград. Отстранени са ген. Никола Иванов и ген. Иван Фичев. След тях идва едно по-младо поколение, което е свързано с Германия и Автро-Унгария. Например ген. Иван Жеков, един от младите генерали. Това поколение смята, че германската армия е най-силната, с най-доброто въоръжение, най-дисциплинираната.
Германия обаче няма ресурсите да спечели тази война
И на едно съвещание през пролетта на 1915 г. в Пловдив се чуват и други гласове. Ген. Стефан Тошев казва: „Така е, прави сте – Германия е една силна крепост, но тя е една обсадена крепост“. При дипломатите преобладава мнението, че Съглашението ще спечели войната. В шестте европейски столици петима от нашите министри предвиждат същото. Те предвиждат, че ще се намесят и САЩ, макар и по-късно. Докато само пълномощният ни министър в Берлин вярва в победата на германското оръжие. И големите изненади по фронтовете идват от позиционната война, която е изненадваща на Западния фронт, боевете и сраженията на Източния фронт, а очите на нашите политици са вторачени в Източния фронт, поради страха от Русия.
Чак когато през 1915 г. Русия претърпява големи загуби, Фердинанд се ориентира към Централните сили. Дотогава е имало възможност за съглашение. На преден план излиза не кой ще спечели войната, а кой какво предлага. Един териториален търг. Докато Съглашението е във война с Османската империя, то може да предложи линията Мидия-Енос по Лондонския договор от 1913 г. Чърчил, който тогава е Първи лорд на Адмиралтейството, когато закъсва на Дарданелската операция, праща една депеша за среща до нашия пълномощен министър, тогава Панчо Хаджимишев: „Веднага заемайте Мидия-Енос! Тази територия е ваша!“.
Но ние сме ориентирани тогава не към Източна Тракия, а към Македония. И големият върпос е кой какво ще даде в Македония. Съглашението е съюзник на Сърбия. Започва едно условно деление. Казват ни – ще получите Македония, ако Сърбия се разшири към Босна и Херцеговина и Далмация и получи излаз на Адриатическото море. Казват ни – ще получите Кавала и Югоизточна Тракия, ако Гърция се разшири в Мала Азия. Предлагат се условно едни територии, които не са във владение на Съглашението. Нещо повече –
Белград и в Атина не искат и да чуят
за подобни отстъпки. Сръбският княз Александър, който тогава води Военната партия, казва: „По-добре австрийско, отколкото българско“.
Същото е и в Атина. Има и такива гласове, но те са главно фиктивни. Така че Съглашението на практика няма какво да ни предложи в Македония. Докато Централните сили, които са във война със Сърбия, са много щедри. Казват: „Даваме най-спорната зона и дори Поморавието“. Тогава Централните сили дават земите до река Велика Морава, включително обща граница с Австро-Унгария. Те са много щедри и това печели и Фердинанд и правителството на тяхна страна, понеже смятат, че най-после ще се реши Македонският въпрос. Това не е защото, както се пишеше на времето, че цар Фердинанд е бил германец, дори бил германски агент, това просто не е вярно.
Цар Фердинанд се е оглеждал, той се е ослушвал кой какво е можел да предложи от тези български етнически територии. Вярно е, че изборът е погрешен. Защото
какво от това кой ще печели битките
Те остават в нашата военна история, с която ние се гордеем, но всъщност ние печелим своята „Малка война“ на Балканите, за разлика от „Голямата война“. Тъй като решаващият фронт не е Източният, а Западният в Първата световна.
А ние печелим войната срещу Сърбия, след това срещу Румъния и смятаме, че сме постигнали своето национално обединение. Но то не може да бъде решено тук, на Балканите. Нашите съседи избират 
Съглашението като печеливша страна. Дори Сърбия изчезва като държава, но те са убедени, че някога пак ще се възстановят, в много по-широки граници. Както и става. В това отношение нашите съседи имат по-добра политика. Защото те избират печелившата страна, нещо повече – те дори карат България да избере губещата страна. Те се стремят съвсем съзнателно България да не се присъедини към печелившия съюз. И успяват.
Аз не говоря за цялото българско правителство, защото това е една тайна дипломация, преговорите се водят от един министър-председател Васил Радославов, който е и министър на външните работи с двама до трима пълномощни министри. Дори неговите колеги министри не знаят за неговите преговори с Германия. Да не забравяме, че военната конвенция е подписана от подп. Петър Хамшиков, командир на първи конен полк, без знанието на министъра на войната, тогава ген. Свилен Калайджиев. Той изобщо не е знаел, че този подполковник преговаря с началниците на генералните щабове на АвстроУнгария и Германия, така че отговорността пада върху не повече от една дузина хора, които поемат тази страшна отговорност, но те не са ничии агенти. Те бяха охулвани години наред. Колегите знаят, че много пъти преди 1989 г. сме се опитвали да пишем за Първата световна война, но ни казваха:
„Оставете тази война, тя е империалистическа!“
Още повече, България воюва с Русия, как е възможно това. Съществуваше и една теза, че Фердинанд тогава привързва България към колесницата на Втория райх, което не е така. Цар Фердинанд е искал едно голямо царство, което личи от неговата лична кореспонденция. Той идва с мисия на Балканите за това. Той още през 1913 г. проявява своя максимализъм – всичко или нищо. За разлика от цар Борис Трети, който проумява грешките на баща си. През Втората световна война ние съумяхме да задържим Южна Добруджа, което е постижение точно на тази политика.
Но през Първата световна война тази национална болка по Македония и загубените територии е влияла силно емоционално върху решенията на нашите политици, генерали и народа, които са смятали, че правдата е на наша страна и ние трябва да воюваме по бойните полета. Нашите братя трябва да получат своето освобождение, ние обещахме да ги освободим от Османската империя, но стана по-лошо, както пише Андрей Тошев. Така че ние трябва да имаме предвид не само лошата международна обстановка тогава, но и състоянието и емоциите на българското общество. Твърде близо е катастрофата от фаталното лято на 1913 г. и твърде силно е било желанието да се поправи по-скоро злото от Цариград и Букурещ.
Аз като историк разсъждавам, че трябва да имаме историческо мислене, че началото е на онзи фатален 16 юни 1913 г. След това с националната катастрофа от Втората балканска война решихме да поправим злото и неправдата и се намесихме в Първата световна война. Всичко започва през 1913 г.
Ние, историците, трябва да обясняваме този фатален избор. И моят призив е да отбелязваме Първата световна война и на бойните полета. И не само онова, което от Европейския съюз сега така усилено ни препоръчват: да се вглеждаме в т. нар. „микроистория“.
„Вижте холерата, болниците, вдовиците, сираците“ – това ни казват, т. е. посочват ни т. нар. „всекидневна история“. Но тя не може да измести събитийната история. Ние трябва да отбелязваме и победите на българската армия, както това ще стане в съседните ни държави. Но от тези победи ние трябва да си вземем поуки, които биха могли да бъдат полезни за съвремието.
Лекцията на акад. Георги Марков записа Светлозар Стоянов
