Как воюват българите?

След овладяването на Ниш на 23 октомври 1915 г. главнокомандващият на действащата армия генерал-майор Никола Жеков издава Директива № 3 за продължаване на настъплението на 1-ва и 2-ра армия по долината на река Морава и към Прищина. Командващият на 1-ва армия генерал-лейтенант Климент Бояджиев изпраща телеграма № 1233 до Щаба на действащата армия за назначаване на въоръжена сила в новозаетите земи за поддържане на реда.

В телеграмата генерал Бояджиев обяснява, че „числото на разбягалите се сръбски войници е голямо и за да може да се прегледат всички населени пунктове, дето те се крият по домовете си, намирам за необходимо да се назначи въоръжена сила, която да прегледа всички населени пунктове и да пази реда в тях. Етапните части, с които разполага армията, са почти изразходвани по останалите линии. На мнение съм за целта да употребя частите от третите бригади на дивизиите, ако не ми се дадат специални опълченски части. Моля да ми се съобщи къде да се изпращат 

заловените пленници 

защото пътят към Берковица и Фердинанд (Монтана) е заледен“. Телеграмата е от 1 ноември 1915 г. 

На 6 ноември излиза разпореждане на началника на Щаба на действащата армия генерал-майор Константин Жостов до командващите 1-ва, 2-ра и 3-та армия, и 2-ра и 10-та дивизия за водене на бой в планинска местност, нощни бойни действия и акуратно носене на охранителната и разузнавателната служба. 

„Известно е – се казва в разпореждането – колко големи жертви се дават при фронталните атаки на укрепените позиции, а особено на тия в планините. Опитът от едномесечното воюване не закъсня да ни убеди в това посредством големите жертви, които дадохме при всички случаи, гдето искахме да надвием със сила, вместо да употребим надеждното средство на маньовъра. Примери имаме, както при атаката на многочислените укрепени позиции в долината на река Тимок, така и на Македонския театър“.

По-нататък в разпореждането генерал Жостов привежда два примера. Единият е с атаката на Султан тепе, която през 1913 г. в Междусъюзническата война е превзета с цената на много жертви. През Първата световна българската войска я превзема, без да се налага дори да я атакува, а в резултат само на 

един сполучлив маньовър 

„насочен в обход на позицията енергично“. Султан тепе е връх в Осоговската планина, на територията на Македония. 

Другият пример е с атаката на Соничка глава (дял от Бабуна планина в Македония) на 19 октомври 2015 г., където нашите части атакуват силно укрепените сръбски позиции „право във фронт“. Въпреки големите жертви тази атака не успява.

На 3 ноември българите нападат същата позиция по фронта и с обход откъм западната страна, и благодарение на този маньовър сърбите даже не дочакват действителната атака и отстъпват. Жертвите за нашата войска са незначителни. 

Тези два примера показват колко скъпо струват фронталните атаки и затова главнокомандващият заповядва за в бъдеще да се избягват фронталните атаки на позиции, особено в планинска местност и винаги да се предпочитат обходите. Там, където е възможно обходите да се свързват с демонстрации пред фронта за заблуда на противника. 

В заповедта също така се обръща специално внимание на командирите на частите „върху важността и ефективността на 

нощните действия 

от които, за жалост, досега сме се ползвали в най-ограничен размер“.

В края на заповедта генерал Жостов подчертава „да се обърне особено внимание и върху добросъвестното и акуратно носене на охранителната и разузнавателната служба“.

По сведение на известния политик от онова време Димитър Тончев от Хага, холандските вестници от 10 ноември 1915 г. обнародват телеграма на агенция „Ройтер“ от Солун по повод на посещението, направено от група кореспонденти на фронта на река Черна. При това посещение „Французките офицери заявили единодушно пред журналистите, че „българите са отлични артилеристи и са високо почтени противници, които съблюдават строго закона за водене на война и старателно избягват да стрелят върху походни болници или срещу ония, които прибират ранените“. Френските офицери „високо хвалили отличното държане на българите, когато са се срещали с французите при прибирането на убитите и ранените“.

Има най-различни свидетелства за поведението на българските войници по време на войната. На 12 февруари 1916 г. командващият 1-ва армия генерал-лейтенант Климент Бояджиев издава заповед за събиране на парични помощи от войниците и офицерите за семействата на убитите във войната. Като част от заповедта в нея има и един пасаж, озаглавен „Похвална инициатива“. В него се казва: „Началникът на 9-а пехотна Плевенска дивизия с рапорт № 1269 донася, че по инициатива на войниците и офицерите от същата дивизия е открита подписка за 

пожертвования в полза на сираците 

на убитите им другари. Сумата достигнала 16 000 лева и за коледните празници била раздадена на семействата на убитите войници от дивизията“.

По този случай следва оценката и заповед на генерал Бояджиев, където се казва: „Като похвалявам проявената инициатива на чиновете от 9-а пехотна Плевенска дивизия, препоръчвам същото и на чиновете от другите дивизии на поверената ми армия“.

Освен това той заповядва текста на похвалата да бъде прочетен „пред всички роти, батареи, ескадрони, команди, болници, ешелони и пр.“.

На 1 декември 1915 г. командващият на 2-ра армия генерал-лейтенант Георги Тодоров издава заповед № 43 за преустановяване на преследването на противника. В заповедта се посочва, че френските и английските войски, разбити от 2-ра армия, са отхвърлени зад линията на фронта Гевгели – Дойран – Байрам Оваси. Заповедта указва да се преустанови преследването на неприятеля и армията да започне укрепване на две отбранителни позиции, разположени една зад друга. Да се поддържа свръзката – телеграфи, телефони и летяща поща, с Щаба на армията. Да не се прикачват произволно телефони, защото това пречи на свръзката с щаба.