Едно от подчертаваните заглавия, където са фокусирани надеждите ни за награди „Оскар“ освен „Съдилището“ на Стефан Командарев е и „Глутницата“ – показан на фестивала за независимо американско кино So Independent, който тече в столицата в момента. Филмът с продуцент българката Изабела Ценкова е носител на голямата награда на „Сънденс 2015 г.“ за документално кино. Има признанието на фестивалите в Единбург, Сан Франциско и Сиатъл. Когато го видях обаче на екрана в кино „Люмиер“, разочарованието ми не беше малко. Бях гледал преди това два документални шедьовъра с подобни награди – „Земя на дрога“ (САЩ/Мексико) за борбата с наркокартелите и „Малала“ (САЩ/ОАЕ) за носителката на Нобелова награда за мир през 2014 г.
Подобно на тях „Глутницата“ е пронизан от разказ, сам по себе си изключителна находка. Заключени в апартамента си в Долен Манхатън и невидими за обществото, братята Ангуло научават всичко за заобикалящия ги свят от филмите. Детството им преминава във възстановки на киносцени. Живеят от социални помощи в херметична изолация от системите на обществото. Въображение, измислен реквизит и в постоянна игра между 7-те братя и една сестра, те си изграждат антисистемен свят на фантоми и опредметени митологеми, измъкнати от филмите. Докато в един ден един от братята не излиза през вратата. За да установи, че отвън има необуздан, безкрайно богат и необикновен свят. Това е катализатор чрез очите на братята ние всички да видим обикновения си свят като изумително необикновен, необятен и щедър – с природата, хората, взаимоотношенията помежду им. И тук, уж достоверното око на камерата – документ, се е плъзнало само по едната – захаросана страна на ставащото – децата са приети триумфално от обществото като звезди , и то се наслаждава на необикновените им художествени възможности. Само че в промеждутъците на прекалено разтегления, удавен в повтарящи се подробности разказ, проблясват пролуки и загатват нелечими вътрешни травми. Те са в душевността на тези деца, живели в страх от допир с външната действителност. Конфликти тук-там проблясват, за да ни подскажат, че вътрешната драма е замазана, прикрита по холивудски начин. Бащата – социален философ, раздава плесници на майката, за да ги държи под ключ. Безконфликтно този играч е отстранен (а не изследван) и щастието се лее. Майката уж прави равносметка за своята роля в абсурдистката житейска гатанка – в която е съучастник, но съвестта й някак без трусове, слънчево гледа напред. Уж очакваме радост – на 88-годишната баба е отворен път към семейството, тя ще пристигне „утре“, но това утре го няма никъде. А е ясно че въпреки щастливите изражения, персонажите са обременени и травмирани личности – инфантилни деца, хванати за ръце във веригата на семейството. Отвътре бушува тежка колективна и индивидуална криза, но в името на етични съображения остава непоказана от режисьора Кристъл Мозел. Щастия-спектакли, преплетени ръце с почитатели, триумфирането в киносредите са по-скоро холивудски сироп (навярно действителен), но както е ставало с не един вундеркинд в САЩ – след няколко години търкаляне по овациите и произвеждането им в звезди, обектите се изоставят и никой не им обръща внимание. А тогава демоните намират отдушник. Дано съм лош пророк, но филмът е по-скоро холивудска находка. А за разочарование на патриотичния ни патос ще добавя, че едното българско име (което трудно артикулира на родния си език) може би е много заслужило като професионален доставчик на финансови средства – няма лошо – но това не прави лентата, свързана по никакъв начин с националното ни самочувствие.
