След победната начална фаза, с разгрома на сръбската армия, войната за българската войска през 1916 г. става позиционна. Тя е такава и за всички участници в нея. Преустановява се преследването на противника. Организират се разузнаването и контролът на завзетите земи. В писмо № 1156 началникът на партизанския отряд при 11-а пехотна Македонска дивизия полковник Александър Протогеров (впоследствие генерал-лейтенант) информира командващия на 2-ра армия генерал-лейтенант Георги Тодоров за организацията и функционирането на разузнавателната секция в отряда. Разузнавателните органи на отряда са пунктовете, където се събират разузнавателните сведения.
В писмото между другото той съобщава, че в района на р. Черна до Дойранското езеро дейността на пунктовете е концентрирана в гр. Гевгелия, Македония. За началника на пункта там той пише, че „е лице с пълно гимназиално образование, с влияние в този край и солидно обществено положение. Лицето е запознато дълбоко с крайграничната и презграничната зона. Това е човек с изпитана честност и основно запознат с практическата дейност на ръководител от миналото, с партизанската бойна дейност, както и с широкото разузнаване“.
Разузнавателната секция получава средства от Македонската революционна организация, но независимо от нея е получила от щаба на 11-а Македонска дивизия 7000 лева с предписание. Средствата се дават на пунктовите началници, а те представят подробен отчет за разходите на пункта.
През април 1916 г. завеждащият въздушната отбрана полковник Анастас Раковски изпраща до командирите на 1-ва, 2-ра, 3-а балонна батарея и картечната полурота тайна заповед № 441 за водене на огън срещу противникови аероплани.
В заповедта се казва, че след появата на първите неприятелски аероплани над София са допуснати пропуски и неправилно разбиране на дадените наредби за откриването на огън по неприятелските аероплани.
В първата точка на документа се заповядва, че „след като е съобщено на една батарея или пост за идването на неприятелски аероплан, всеки аероплан, който се яви на оръдеен изстрел от батареята, се
обстрелва по заповед на командира
на батареята или взвода, като за това няма да се чакат никакви допълнителни заповеди и сигнали от когото и от където и да било“.
В заповедта изрично се подчертава, че винаги трябва да се съобщава, когато във въздуха се издигат наши самолети или самолети на съюзниците. Всеки батареен командир трябва да бъде неотлъчно на поста си.
След съобщаване за поява на аероплани разговори по телефона се допускат само между началниците и подчинените.
В заповедта е добавено на ръка, че за София се дава сигнал
със звъна на камбаните
на черквата „Св. Св. Кирил и Методий“.
Забранява се още и стрелбата с пушки по аеропланите от когото и да било като безполезна.
Няколко дни след това обаче началникът на артилерията при действащата армия в тайно писмо № 4614 до завеждащия въздушната отбрана полковник Раковски предлага да се разреши стрелбата с пушки по аеропланите.
В тайното писмо артилеристът пише: „На № 4444. С окръжната Ви телеграма 441, пункт 6, се забранява абсолютно стрелбата с пушки против аероплани.
Предлага Ви се, господин полковник, тази абсолютност да се отмени, като се разреши да се стреля, но по команда, когато аеропланът се доближи на разстояние по-малко от един километър от стрелците.
И картечниците, подобно на пушките, служат за стрелба по аероплани най-много до 1000 метра височина от стрелците“. По всичко личи, че „абсолютността“ е отменена.
По това време, на 5 май 1916 г., във войската се случва едно важно нещо. Цар Фердинанд издава указ № 14 за утвърждаване на
Закон за военните въздухоплаватели
Законът е гласуван преди това от Народното събрание на 29 февруари 1916 г.
В чл.1 на закона се казва, че „офицерите, чиновниците и долните чинове постъпват и служат като авиатори, балонисти и наблюдатели съгласно настоящия закон и специалния правилник и щат, изработени от Министерството на войната“.
Чл. 2 указва, че „годините, прекарани на служба като пилот авиатор, балонист и наблюдател, се смятат за право на пенсия с коефицент 2, ако пилотите авиатори, наблюдатели и балонисти са изпълнили през годината всички летения, предвидени в чл. 7 и 8“.
В чл. 7 кратко и ясно е записано, че „всеки авиатор и наблюдател-авиатор, за да има право на поменатите в чл. 4 възнаграждения, е длъжен да извърши в мирно време най-малко следните летения:
а) над авиаторския център, гдето квартирува въздухоплавателната част, всеки месец най-малко по 2 часа с произволни прекъсвания;
б) всеки два месеца по 150 км без кацване, или всичко 6 летения годишно“.
В чл. 8 са определени условията за балонистите. Там е записано, че всеки балонист или наблюдател балонист, за да има право на възнагражденията по чл. 4 в мирно време е длъжен в течение на всеки три месеца да се издига за 10 часа с привързан балон с произволни прекъсвания. И още – на всеки три месеца той трябва да извърши едно свободно летене на 150 километра, което означава четири полета на година.
Въвеждането на закона в действие се възлага от царя на министъра на войната генерал-майор Калин Найденов.
