Току-що сме излезли от Пиза с нейната наклонена кула, дивейки се как италианците умеят да се грижат за историческите си паметници, и след 10-ина минути навлизаме във Виареджо.
Градът е целта ни
Освен да препускаме из старините и художествените галерии, в Италия сме дошли и да плажуваме.
Измежду няколкото къмпинга в началото на Виареджо спираме в един, който сме си избрали в интернет. Предлага всички условия за отличен отдих, включително интернет, басейн, магазини и т. н. Местата са достатъчно широки, разположени под хубавата сянка на високи дървета.
Къмпингите в околността са построени почти на една линия, отстояща на около километър и половина от брега. Пространството до морето е заето от природен резерват, който е покрит от диворастяща невисока гора с непроходими храсталаци. На няколко места през този Джурасик парк има пътеки, по които туристите отиват до плажа.
Разпъването на палатката и устройването ни върви по план. Но идва ред да включим тока и ха, изненада! Електроконтактът на таблото не е от приетия за стандарт у нас и в цяла Европа. Нужен ни е преходник. Обикаляме из неделното Виареджо – няма и няма!
След тричасови безплодни обиколки се прибираме примирени, че
ще си светим
с джиесемите
и ще си лягаме с кокошките. Решаваме да направим и последна проверка – в съседния къмпинг, откъдето трябваше всъщност да започнем, а не да бием път до града. Но кой да знае…
Да, има, казва усмихнатата продавачка. И ни продава ценната част за 8 евро. Включваме тока и на душите ни светва. Отново сме в цивилизацията!
На другия ден нетърпеливо бързаме по пътеката до плажа. Струпването на хора в двете посоки е огромно. Между пешеходците се шмугват велосипедисти, а често срещаме и групи туристи на коне.
Изминаваме пътя през джунглата и излизаме на брега. Ето го морето! Според повечето географски атласи това е Лигурско море, което започва стотина километра на юг – при островите Корсика и Елба.
Но според други, тук продължава Тиренско море – още 10-ина километра на север, чак до края на регион Тоскана. В крайна сметка то е част от Средиземноморието, независимо от местните названия.
Плажът е огромен, широк 200 м и място има предостатъчно. Пясъкът е ситен. Брегът е силно открит.
На десетина километра на север и на юг няма заливи. Затова и от морето безпрепятствено нахлуват големи вълни, подредени в 5-6 успоредни редици. Талазите се стоварват с грохот върху брега, има и много силно подводно течение, което
влече настрани
и навътре
Въпреки това ентусиасти се хвърлят срещу вълните. Слънцето пече здраво, а над близките планини с начупени скалисти върхове се събират кълбести облачета. Които през нощта изсипват върху къмпинга и околностите проливен дъжд. Палатката обаче устоява.
На сутринта грейва слънце и след няколко часа няма и следа от потопа. Остава само красотата на пейзажа – море, плаж, планини, облачета. Вечерта небето се изчиства и следващите дни времето е още по-хубаво, а морето кротва и вълните стават не по-големи от тези на Варненския плаж, да речем.
Когато се насищаме на печене и плуване, тръгваме да разглеждаме. Виареджо в превод означава Кралският път, защото тук още от древността е преминавал един от основните маршрути, свързващи юга и севера на Ботуша.
Освен като туристически център, градът е известен с карнавала си, с ежегодната литературна награда и с оперния си фестивал, кръстен
на името на
Джакомо Пучини
Композиторът е живял тук до края на дните си през 1921 г., създавайки най-известните си опери.
Пътуваме в северна посока край морето по Кралския път, който е нещо като променада, крайбрежен булевард. Движението е бавно, защото шосето е препълнено от коли, пъплещи в двете посоки. Отляво е плажът, заведенията на брега и ред палми. Отдясно – градските постройки, с красива средиземноморска архитектура.
И така – километри напред. Усещането за широта и простор е постоянно, защото типично градската и курортната зона не си пречат, едната не притиска другата, а съществуват в хармония.
Така е по цялото протежение на брега на поне 20-ина километра на север. Из всички селища, през които преминаваме, принципът е един и същ – градската зона е отдръпната навътре и не пречи на туристите, които пълнят плажовете. И главното – оставят с радост еврата си в тази машина за пари – италианската туристическа индустрия.
Не разбираме къде свършва Виареджо, защото веднага започва друго селище, след това още едно, и още, и т. н. В едно от градчетата – Форте дей Марми, живее известният певец Андреа Бочели.
Постепенно брегът става хълмист, защото планината завива и среща морето. В една от гънките попадаме на китно селище – Леричи, което е на няколко километра пред големия пристанищн град Ла Специя.
Въртим се из криволичещия път като в романтичните италиански филми от 60-те. В Леричи сякаш сме попаднали в цветна приказка, сред къщи, боядисани в ярки цветове, накацали една върху друга по стръмнините и минизаливчета. Знаем от интернет, че подобни гледки има и на север от Ла Специя. Става дума за известните пет селища в Чинкуе Тере. Не много далече от тях е друго средиземноморско бижу – Порто Фино. Дори Генуа е на някакви си 80-ина километра от тук. Но сега нямаме време за тях.
Достигаме Ла Специя и набързо разглеждаме града. Впечатлява ни голямото му пристанище, от което тръгват и презокеански круизни кораби.
Привечер се връщаме в къмпинга, а на другата сутрин казваме ариведерчи! на морето и Виареджо. От София ни делят 1500 километра.
