Лъчезар Лозанов принадлежи към онази особена порода поети, които се радват повече на стихосбирка, отколкото на внуче. Вярно, трябва да се отбележи, че внучето в Лозановото житие може да е второ, но пък и стихосбирката – поредна.
След „Скъсай опаковката“ (1995), „Звярът“ (1999) и „Иго“ (2002), новата стихосбирка в четвероевангелието на поета (поет-бонвиван, бохем, революционер, контрареволюционер, некомформист, марксист, анархист, а по всяка вероятност – и атеист) носи не по-малко стряскащото клеймо на патологичното ни съвремие, която го одарява със симптоматичното заглавие „Болничен лист“.
Така че вземете си творчески отпуск, маскирайте го за пред личния лекар и началството с уверение, че страдате от временно неразположение, тази коварна болест на модерността, и четете, четете, четете, за да откриете границите на собствените си тела, бъбрековидните кубета на „Александър Невски“, рачешкия ход на пържолите от лебеди, опакования в маргарин хоризонт, през който вие снага Перловската река, за да попее в едно с гласните струни на океана, изобщо – гмурнете се в яркия личен почерк на поета, който ако имаше архитектурен еквивалент, със сигурност щеше да мери снага с откровенията на Гауди.
Ако не по-друго, то поне по творческо дълголетие и активно присъствие всред авангардистките изкушения на поне три литературни поколения, Лозанов напомня Антон Страшимиров. Основател на ъндърграунд-групата „Рамбо 13“, публикувал първата си книга в късните 38 – възраст, в която по-чувствителните лирици обикновено напускат този свят, Лозанов не спира да изненадва четящата лирика публика с апокалиптичните си откровения на всеки 3-4, а сега след цели 13 години фатално мълчание, осветлявано само от спорадичните проблясъци на арфата му в „Пламък“, „Страница“, „Факел“, „Съвременник“, „Море“, „Капитал Лайт“ и „Сега.
И сякаш за да ознаменува поредния трофей в поетичната си биография, колегата от в. „Българска армия“ Лозанов спечели в деня на нейното отпечатване един от онези поетически двубои, организирани от поета Петър Чухов вече две поредни петилетки, рецитирайки стихове от нея в надпревара с Иван Христов и неговите „Бдин“ и „Американски поеми“. Битката бе оспорвана, с почти равен резултат още в първия гейм, но за пред гласуващата публика протичаше инкогнито, за да не се влияе тя от резултата, както е по регламент, непроменян явно от зората на Чуховите двубои.
След първите трели на двамата трубадури, те не по рицарски, но пък явно по регламента, си размениха нарочно непремерени и разпищолени удари под пояса със сакрастичните си пера, обвинявайки се ту във версификации на Фурнаджиев (Лозанов – Христов), ту във всичкопис, който се превръща в нищонеказване (Христов – Лозанов).
И тук се намеси могъщия поне като тембър поетически глас на Бойко Ламбовски, секундант на Лозанов, който не пропусна да декларира, че симпатизира на поетиката и на двамата дуелиращи се, но все пак славянската му душа, откърмена с литературното мляко на Московския „Горки“, предпочита онази метафорична образност, която е по-типична за нашите словесни ширини, отколкото тевтонското и лишено от нюанси светоусещане на Христов.
От първата си „Начална диагноза“, която дешифрира епикризата на болничната ни реалност, „в която всичко ни се разминава, но не и безнаказано“, през прозаическите изкушения на „Доклиничната история“ и лутането по коридорите на „Извънздравните пътеки“, стихосбирката „Болничен лист“ е строго „концептуална“, тази толкова любима на поета думичка, като събира петте точки на конструкцията, преразказвайки ги по имплицитен начин, ту през типични социални типажи, ту през разбитите илюзии за бъдещето, ту през, контрапукта емиграция-София.
Цитатите от Зонтаг имат за цел да разколебаят категоричността в обратна посока, както и да объркат донякъде читателя с известната си неяснота на тезата, за да може той да пренасели книгата със собствените си предпочитания, да я досъчини.
Колкото до другото, ние, колегите от „Българска армия“ пожелаваме на пациента скорошно оздравяване, пък бил той читател или стихоплетец, но категорично заявяваме, че нито пием цветя и бонбони, нито имаме дарбата да си ги съчиним.
Не, че нещо, Лъчо, ама много ти се насъбра да черпиш напоследък!
Светлозар Стоянов
