Между миналото
и бъдещето
Естествено, с това проблемът „Западна Сахара” далеч не е намерил своето окончателно решение в правния свят на „международната законност”. Оттатък границата със съседен Алжир продължават своето лагерно битие хиляди западносахарски бежанци, жертви на десетилетния конфликт за идентичността на територията. През настоящата година ООН засилва усилията си за подновяване на преговорите, които да доведат до реализирането на изплъзващата се цел – утвърждаване на окончателен статут на територия с големината на една България, населена от под милион пустинници. Жителите на Ал-Аюн обаче имат малко доверие във възможностите на международната общност. „Бяхме забравени от света, докато Мароко не ни протегна ръка” – споделя с мен собственикът на малък ресторант, в който отпивам традиционния зелен чай. „Сега виждате какво строителство има навсякъде. Всичко дължим на краля.” В излъчената по телевизията тържествена реч на Мохамед Шести се съдържа обещание за развитие на местното самоуправление и благоденствие. Ключовата дума в кралското обръщение към сахарците и света е „регионализация”. Превръщането на настоящето и бъдещето на Западна Сахара в дело и на самите обитатели на тези територии обаче ще изисква огромни усилия. На хартия вече е създадена стратегическа рамка за излизането от изолация и интегрирането на областта в националния и наднационалния контекст при запазване на уникалното й културно-историческо наследство, неговото ревалоризиране в рамките на туризма. Несъмнено земята и морето на Западна Сахара имат нужните подземни и наземни ресурси, както и обещаващият потенциал на едно извънредно младо и вече интегрирано градско население. Фосфатните находища са част от бъдещото богатство, както и възможностите за морска търговия и риболов в съчетание с недокоснатите ресурси на един профилиран и високодоходен в други страни пустинен и океански туризъм.
Остров на стабилността
Всичко гореказано може да бъде реализирано единствено в рамките на една стабилна политическа макрорамка, каквато представлява мароканската политическа система. На фона на общоарабската катастрофа, наречена „Арабска пролет”, кралството запази своя национален модел, изграден върху гъвкавото съчетание на монархически традиции и многопартийност. Сърцето на тази система е кралската институция, която е вековен гарант за независимост и национална идентичност. Дълго време интелигенцията в арабския свят бе развращавана от илюзиите за преодоляване на традициите чрез внос на готови западни модели на управление. През изминалите няколко години видяхме тяхната цена – разнебитени икономики, срутени институции и „неуспели държави” с тенденция към дезинтегриране – от Ирак и Сирия, до Либия и намиращия се още в революционната си фаза Тунис. За всичко това вина носи и Западът с неговото пренебрежение към местната специфика и къде по-агресивното, къде по-завоалирано налагане на либералнодемократичните ценности в ислямския контекст. В това пренебрежение се съдържаше и подценяване приноса на арабските режими към борбата срещу радикалния ислямизъм и неговите полулегални политически формации от типа на Мюсюлманските братя. Днес и арабският свят, но и Европа жънат последствията от една идеологизирана визия, която категорично се размина с реалността. В тези условия с особена сила се открояват постиженията на Мароко, превърнал се в остров на относително благоденствие и сигурност в бурното море на арабските квази и псевдореволюции. Това обаче не означава, че кралството е на завет от политическите проблеми, които разтърсват арабско-ислямския ареал. Мароканското общество също е подвластно на нереформирания ислямски начин на живот със силна доминация на религиозния компонент.
В страната има около 50 000 имами, които са обект на идейни влияния от чуждите бастиони на радикалния ислямизъм. Всичко това създава предпоставки за бъдещо сътрудничество между Европа и Мароко в борбата срещу фанатизма, чиято крайна форма са терористичните акции. Първа сериозна крачка в борбата с това явление обаче е силната държавност. Затова Европа би направила мъдър избор, ако подкрепи интегрирането на Западна Сахара в рамките на Мароко, чието фактическо осъществяване вече е част от мароканската реалност.
Емил Ценков, специално
за в.„Българска армия“
