Капитан Рачо Петров – Стратегът на победната войска

Откъде ще ни ударят – турците или сърбите? Този тревожен въпрос си задават в навечерието на Сръбско-българската война младите български командири на Коронен военен съвет при княз Александър Батенберг, на който присъства и министър-председателят Петко Каравелов. Началник-щабът на войската капитан Рачо Петров вдига рамене. Възможно е нападение и от оскърбената от Съединението Турция, и от запад, където честолюбивият крал Милан вижда в обединена България заплаха за равновесието на Балканите. По-скоро това е оправдание за болните му амбиции, довели дни по-късно до агресията срещу България.

Тогава защо държиш Данаил Николаев и войската на турската граница, като там така и така сме слаби. Викай я при Цариброд, поне от сърбите да се увардим, пък турците, ако натиснат, не мирясва гръмливият министър-председател. И да оставя границата при Търново Сеймен незащитена? Такова предателство аз не правя, отсича капитан Петров. Ти на кого говориш за предателство, аз съм български министър-председател, кипва Каравелов. А аз съм български гражданин и офицер, отсича с достойнство едва 24-годишният началник-щаб на младата българска войска. 
Така, с решаващата намеса на княза, въпреки безпокойството на някои офицери като майорите Аврам Гуджев и Стефан Паприков, остава отбраната и на двете граници. Турската охранява с Южния отряд още от 9 септември, веднага след Съединението, подполковник Данаил Николаев. Западният участък при Цариброд е поверен на флигеладютанта на княза капитан Марин Маринов, който става и командир на Трети Бдински полк. Когато сръбската агресия връхлита България, южняците на майор Николаев извършват невиждан преход и се озовават в решителния момент на Сливница. А от утрото на 2 ноември 1885 г. капитан Рачо Петров сяда на телеграфа в централната пощенска станция и излиза оттам чак за парада на победата на 14 декември. 

Предлагам
настъпление!

Това гласи кратката телеграма, изпратена от началник-щаба на българската войска капитан Рачо Петров до главнокомандващия княз Александър Батенберг сред вихъра на Сръбско-българската война. Българските дружини са помели сръбските дивизии при Мека Црев, Три уши и Нешков връх и са превзели Пирот. Пътят към Ниш и към Белград е открит. Командирите на българската войска са единодушни пред княза, че сега е моментът агресорът крал Милан Обренович да бъде справедливо наказан, като примирието бъде подписано в Белград. Князът също е изкушен да влезе 

на бял кон 
в Белград

но решава да потърси съвета, освен на фронтовите командири, които, начело с буйния ротмистър Анастас Бендерев, са готови за нови атаки  и на началник-щаба на войската капитан Рачо Петров, който е известен с трезвите си и разумни преценки. Но дори той не остава по-назад от колегите си и изпраща кратката, но ясна телеграма.
В една война, обаче, не всичко се решава само по силата на оръжието и по волята на пълководците. Идва намесата на Великите сили. Въпреки това младите български капитани успяват да изнесат бойните действия на сръбска територия, за да ги завари там примирието. Така е осуетена последната коварна игра на крал Милан да постигне примирие, като войската му остане на завзети български предели.
Едва 24-годишен, капитан Рачо Петров записва завинаги името си в славната

българска бойна
история

като началник-щаб на победилата българска войска. Той е безпределен патриот и също така безмерно верен на короната. Независимо че е завършил Николаевската военна академия в Петербург, не приема опитите на руския дворец за отстраняването на Батенберг. Рачо Петров, който достига до пълно генералско звание, но остава завинаги в историята като един от славните капитани от Сръбско-българската война и най-младият началник-щаб на войската, е роден на 19 февруари 1861 г. в Шумен. Едва 18-годишен завършва първия випуск на Военното училище през 1879 г.. Веднага след Съединението, когато руските офицери са отзовани от България, с указ на  княз Александър  Батенберг, издаден на 9 септември 1885 г., е назначен на длъжността началник на Щаба на българската войска.  Рачо Петров остава 

винаги верен 
на престола

и доказва това с потушаването на военните бунтове в Русе през 1887 година, вдигнати от офицери-русофили, които вече са извършили преврат срещу княз Батенберг. Лично ръководи работата на военните съдилища, които издават смъртни присъди срещу такива герои от войната като майорите Атанас Узунов и Олимпий Панов. След идването на княз Фердинанд в България Рачо Петров е от най-приближените му, както е бил и при Батенберг. Което показва, че той е верен не на личността, а на институцията. 
  На 24 април 1887 г. е назначен за военен министър в правителството на Стефан Стамболов. На 2 август 1888 г. е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1891 г. в чин полковник. На 17 ноември 1896 г. е повишен в чин генерал-майор, а на 29 ноември същата година се уволнява от армията и напуска министерския пост. Във втория и третия кабинет на Константин Стоилов (1894–1896) е отново военен министър. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили. През следващите години Рачо Петров се занимава с политическа дейност, като е близък с Народнолибералната партия. Участва във второто правителство на Тодор Иванчов, а в началото на 1901 г. оглавява временно правителство, натоварено с провеждането на избори. През 1903-1906 г. отново оглавява правителство на Народнолибералната партия.
Рачо Петров е основател и първи председател на създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери, който оглавява до 1911 г. През Балканската  война е назначен за комендант на укрепения пункт Търново-Сеймен, а по-късно е причислен към Главната квартира. На 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант. По време на Междусъюзническата война командва 3-а армия, която воюва със сърбите по посока на Пирот. През Първата световна война е назначен за генерал-губернатор на Македонската военноинспекционна област. През 1916 г. е зачислен към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание. Преминал през бойните полета на четири войни, Рачо Петров често е бил 

под ударите
на различни
властници

При правителството на Александър Стамболийски е осъден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора. На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание „генерал“ от пехотата.
Личният му живот и семейството му със Султана Рачо Петрова са обект на всякакви легенди и митове. Той се сгодява със Султана

Фото Изгубената България[/caption]Хаджиминчевич още през 1884 г. въпреки несъгласието на баща й. Хаджиминчевич са богата фамилия, а Рачо, според бъдещия му тъст, е „син на шуменски кръчмар, покрив над главата си няма“. Любовта на двамата млади обаче побеждава и Пантелей Хаджиминчевич накрая вдига ръце. Легендите разказват любопитни случки около годежа. 23-годишният капитан Рачо Петров се явява с пълна парадна униформа, подпира се гордо на сабята си и…храбро се пазари за зестрата. Тъстът предлага едно място за къща в махалата „Буката“, а Рачо възкликва – че то много далече, татко. Махалата „Буката“ се намирала на мястото на днешната Медицинска академия. Когато става дума и за 20 000, Рачо храбро пита – лева ли, татко. Гроша, отговаря стреснатият тъст. Бракът е увенчан с три деца, но продължава до 1919 г., когато Рачо и Султана се разделят, като разводът е даден много по-късно. 

Султана е
придворна дама

в двореца на княз Фердинанд, легендите разнасят мълва за нейна близка връзка с владетеля и приписват на това кариерата на мъжа й. Истината е, че Султана посещава два пъти абдикиралия  през 1918 г. монарх, но по-скоро, за да го разтуши със спомени за доброто старо време. Името на Рачо Петров пък се свързва със сръбкинята Елиза Булатич, която намерил през Първата световна война в Скопие.             
Генералът от пехотата Рачо Петров умира на 22 януари 1942 година в къщата си в Белово. Султана го надживява с четири години. През 1943 година, е изпратена в концлагера Еникьой, заради активната позиция на дъщеря й Влада Карастоянова, която води предавания срещу нацистите по британската радиостанция БиБиСи.