Тръгваме ли вече, пита жена ми една вечер във Виареджо. Колкото и да е хубаво тук, на брега на Лигурско море, и двамата знаем, че въпросът е риторичен, защото отговорът е ясен.
Да, казвам. Достатъчно
шетахме из Италия
време е да хващаме пътя към България.
Това правим на следващата сутрин. Шосето няма грешка. Само магистралата от Флоренция до Болоня е доста натоварена. Пътят е един от основните, които свързват юга със севера на Ботуша.
Автострадата прекосява планината с много завои и тунели, а стълпотворението на коли, кемпери и камиони е като в градско задръстване. Но целият поток се движи с отлично темпо, с еднаква скорост около 100-ина километра в час. След Болоня трафикът се разрежда. Основният поток завива наляво към Модена, Парма и Милано, а ние сме надясно. Слезли сме от планината и теренът вече е напълно равнинен.
Четиридесет километра преди Венеция влизаме в Падуа. Караме си спокойно, свикнали вече на красиви италиански градове и села.
Но изведнъж попададаме на огромен площад с десетки скулптури. Насреща – катедрала, встрани – редици от внушителни сгради с богата архитектурна украса. Без обсъждане решаваме, че
трябва да спрем
На двата бряга се извисяват бели статуи. Те са общо 78 на брой и са скулптурни изображения на известни хора, свързани с Падуа – политици, папи, учени, мислители, предприемачи. Гледката е внушителна и уникална.
Околните сгради също са пълни с исторически колорит. В края на площада се извисява бенедиктинската катедрала „Санта Джустина”. Недалеч се намира и базиликата „Сан Антонио”, която поразява с внушителните си размери и архитектурата си, смесица от римски, византийски и готически елементи.
В града има и други забележителни храмове. Един от най-известните е „Капела дели Скровени”. В нея може да се видят фрески, създадени от един от най-големите италиански художници, предшественик на Ренесанса – флорентинеца Джото.
В поредицата от изображения, рисувани в първите години на 14-и век, той представя
с реализъм
и ярки краски
библейски сцени. Сред тях е и емблематичната „Целувката на Юда”, както и фрески за живота на Дева Мария.
Повечето от запазените старинни църкви в Падуа са строени в периода 12.-14. век. Изключение е „Санта София”, която е най-старият храм в града. Изграден е през 10. век.
Забележителен градеж е и Палацо дела Раджионе. Сградата, строена през 12.-13. век, има най-големия покрив в Европа, който не е укрепен с колони. Залата под него е с дължина 81,5 м, ширина – 27 м, и височина 24 м.
С пищната си архитектурна украса сградите наподобяват венецианските. Това не е случайно. Двата града са близо един до друг, а този венециански стил се разпростира и в съседните селища, всъщност в целия регион Венето.
Падуа се слави и с университета си. Той е сред най-старите в света и втори по възраст в Италия. Основан е през 1222 г. В тази почетна класация по възраст начело е най-старият университет в Италия и в света – този в Болоня, основан през 1088 г.
Но славата на университета в Падуа не е само в неговата древност. През вековете той се е славел като едно от най-добрите висши училища.
В него винаги са преподавали именити личности,
учени със световни
постижения
и заслуги. Един от професорите в университета в Падуа е бил Галилео Галилей, чиято статуя също може да бъде видяна на „Прадо дела Вале”. А сред получилите образование тук е Николай Коперник.
Тази традиция на образование от върхово качество университетът защитава и днес. В наши дни той е оценяван като най-доброто италианско висше училище.
В него учат 61 000 студенти, от които завършващите ежегодно са към 12 200. Университетът в Падуа е всъщност огромна машина за знания, образование и наука със своя бюджет от над 603 млн. евро, от които за научни разработки се отделят 60 млн. евро.
еднорелсов трамвай
какъвто видяхме и в Местре, край Венеция. Модерните мотриси и цялостната система са дело на един от големите европейски транспортни концерни.
Всъщност возилото е с гуми като автобус, а по средата отдолу има две колела под ъгъл, които се движат по релсата, за да правят електрически контакт чрез трамвайната лира и жиците над трасето. Тази технология има своите предимства.
Едното е, че в определени участъци трамваят може да се движи на собствен ход, без над него да има жици на контактната мрежа. Освен това е ясно, че една релса по-лесно се поставя и поддържа, а и не затруднява движението на автомобилите, тъй като е монтирана до милиметър точно на нивото на уличното платно.
Толкова неща видяхме, а колко ли още не сме, говорим си на тръгване, докато джипиесът ни извежда през уличната плетеница от града. Привечер сме на границата със Словения, където по шенгенски няма никакви гранични проверки. Казваме: „Чао, Италия” и навлизаме на родните Балкани.
