Нека започнем с уговорката, че новата поредица на в. „Българска армия“ не цели да обгърне цялото многообразие на армейските шапки, като се спира на всяка една поотделно, тъй като тази забележителна част от военната униформа притежава онова формално богатство, на което е била способна човешката фантазия през вековете, и то в крак с потребностите, устава или особеностите на климата. Кепета, пилотки, ушанки, фуражки, барети, фесове, чалми, тривърхи, двувърхи, цилиндрични, конусовидни, калпаковидни и какви ли не още шапки (със или без козирки, със или без периферия, със или без наушници и предпазни шлейфове на тила) са увенчавали главите на военнослужещите по бойните полета, в строя или по време на военните паради по света и у нас.
За една такава изчерпателна колекция сигурно би бил необходим музей с размерите на арчибалдкрониновия „Замък на шапкаря“. Тук обаче ние ще се спрем само на най-популярните и най-екзотичните военни шапки, като отбележим, че в глобален план няма и никога не е съществувала военна униформа без шапка.
В сегашния си вид униформата се появява сравнително
неотдавна от историческа гледна точка – със създаването на постоянни армии след Тридесетгодишната война между Англия и Франция (1618 – 1648). Понеже еднакво военно облекло въвеждат едновременно няколко държави, не може да се каже къде, коя страна за първи път въвежда военна униформа.
Първоначално ярки, именно за да се забелязват, понастоящем цветовете на униформите и шапките се избират максимално близки до естествените цветове в средата, в която се предполага, че конкретният род войска би водил битка. Ако преди целта е била да отличиш своя от чуждия, понеже битките са били водени „отблизо“, то особено след Първата световна война, при повишаване далекобойността на използваното въоръжение, целта е 
да се скриеш възможно най-добре от противника.
Безспорно, в нашето съзнание калпакът се е превърнал не само в символ на българите от старо време, а и на българщината по презумпция. В годините на робствотокалпакът е отличавал българи от турци господари от рая, и онези, които пожелавали да запазят вярата си, като не го заменят с фес или чалма, обикновено плащали десет пъти по-солен данък от редовите мюсюлмани в Османската империя. Било е въпрос на чест да си „навиеш на масрафа“, като носиш калпак, тъй като шапката се вижда най-напред, тя е един от най-разпознаваемите компоненти на облеклото, и то отдалеч. Така калпакът служел за идентификация на християните по-категорично от всяко дразнещо очите на правоверните разпятие, затулено в пазвата на ризата.
Калпакът е мъжка висока кожена шапка с косъма навън. Традиционна не само за българското землище, като негови разновидности се носят и в Турция, Иран, Кавказ и Централна Азия. Често се бърка или смесва, като се приема и за сръбска народна шапка, но това идва от разпространението му из западните български земи. За сръбска народна шапка с
е счита шайкачът.
Калпакът е първата униформена шапка в нашата армия след Освобождението, като стилизирани калпаци са носели още апостолите на Априлското въстание и българските опълченци. Калпакът остава „на въоръжение“ в българската войнишка униформа до зората на ХХ в., когато е заменен от фуражката. Калпаци в Българската армия и до днес носят само гвардейците. Безспорно, той е най-атрактивната част от тяхната униформа. Украсен е с „Александровската“ звезда и неизменното орлово перо – символ на гордия български дух От 1883 г. звездата на ордена „Св. Александър“ се поставя върху гвардейския калпак. Първоначално гвардейците от конвоя на княз Александър Батенберг, а след 1899 г. – и генералите от Българската армия носят звездата на калпаците. От 2002 г.
практиката да се носи „Александровска“ звезда върху гвардейските калпаци е възстановена с малки промени в символиката. Звездата има същата форма като в първоначалния й вид – осемлъчна, сребърна, но с изображение на български лъв върху националния трицвет в медальона.
В пръстена е изписано „Национална гвардейска част“ .
Британскоговорящите народи наричат калпаците bearskin, което ще рече „мечешка кожа“, тъй като това е основният материал за тяхното производство. Беърскинът е издължена кожена шапка, която обикновено съставлява част от церемониална военна униформа. Висок е 18 инча и тежи паунд и половина, което горе-долу ще рече над 40 см и т
егло от близо килограм върху главата. Изработва се от кожата на канадска черна мечка. По изключение офицерски мечи калпаци в миналото са се шиели и от кожата на канадска кафява мечка, но тази практика е преустановена. От кожата на една мечка се прави само един калпак, което допълнително оскъпява този британски лукс.
Традиционно, беърскинът се носи от гренадири или гвардейци в различни армии още от 17-и век. През втората половина на 19-и век обаче гренадирите във Франция, Испания и Англия започват да носят шапки с платнени върхове, тъй като шапките от мечешката кожа били твърде скъпи за доставка и поддръжка. Дори за Англия това означавало суперлукс, тъй като на острова мечките са изчезнали някъде през 900-ата година на миналото хилядолетие. Така беарскинът си остава в тези армии единствено и само с церемониално предназначение. За последен път подобни калпаци са използвани в британска битка от военните формирования на British Foot Guards и Royal Scots Greys в Кримската война от 1902. До това време за някои британски части за калпаци са били използвани и кожи на язовец.
Заради зачестилите протести на природозащитници, които скандират „По-добре мечешки прегръдки, отколкото мечи калпаци!“, прегърнали плюшени кукли Мечо Пух пред Бъкингамския дворец, след 2005 г. се въвежда двоен стандарт вмечите шапки на британските гвардейцикато част от тях носят калпаци от изкуствен заместител на мечите кожи. Според официалната информация за нуждите на британската армия годишно се използват 100 мечи кожи.
След 1914 г. калпаци от меча кожа обаче красят гренадирските глави в Белгийската армия пред кралския дворец в Брюксел. Използват се и в представителните части на Канада, Дания, Италия, Холандия, Швеция, САЩ, кралската охрана на Тайланд и дори от папската жандармерия (Papal Corpo della Gendarmeria), която обаче е разформирована през 1970.
Беърскинът често бива бъркан с унгарското хусарско бъзби (Busby), което маджарите наричат „премеш шако“ (кожена шапка) или кучма. Носи се от кавалерията до началото на Първата световна война, когато за последно се използва конница в боя.
Накрая ще отбележим, че рошави калпаци са носели и казаците, грузинците, азерите, туркмените, черкезите и всички конни кавказки народи като емблематична част от своите униформи.
