Д-р Пламен Димитров Българско геополитическо дружество
През март 2014 г. Русия анексира Крим, а след това подкрепи сепаратисткия бунт в Източна Украйна с мотива, че и на двете места живеят етнически руснаци, чиито интереси Москва има правото и задължението да защитава. За Кремъл бившите съветски републики са „близка чужбина“, която трябва да остане в руската сфера на влияние. През тази есен Русия и Турция по парадоксален начин си размениха местата. Анкара подкрепя активно сирийските туркмени и техните въоръжени формирования, защото ги смята за тюркоезични братя. Сирия е турската „близка чужбина“, а районите, населени от туркмени – турските Крим и Донбас. Затова Турция посрещна крайно негативно появата на руснаците в Близкия Изток, както и факта, че те практически поеха ролята на военновъздушни сили на президента Башар Асад.
Като се има предвид и огромния бежански поток, заливащ Турция, активното вмешателство на Анкара в сирийския конфликт е логично и разбираемо. По-интересни и не така очевидни са мотивите на Русия да прати свои сили в близкоизточната държава. След анексията на Крим Москва е в международна изолация, наложена от Запада. Русия бе отстранена от групата Г-8, обединяваща повечето от най-влиятелните държави в света, НАТО прекрати сътрудничеството си с Москва, САЩ и ЕС наложиха икономически санкции, на които Кремъл отвърна с контрасанкции.
Президентът Путин се радва на рекордно одобрение вътре в страната си, през октомври рейтингът му достигна 90%. Но това не му е достатъчно, той иска
да бъде важен играч
и на международната сцена и да преговаря на равна нога с Обама и европейските лидери. Намесата в Сирия е опит на Москва да разшири контекста на отношенията си със Запада извън рамката на украинската криза, по която е ясно, че Русия, от една страна, и САЩ и ЕС, от друга, са на диаметрално противоположни позиции. Сирия е отлична възможност за това връщане на Москва в голямата геополитическа игра, защото в момента там се води най-драматичният световен конфликт. Освен това президентът Башар Асад е единственият останал съюзник на Русия в региона и падането му от власт ще бъде голям удар за Кремъл.
Русия е слаба в икономическо отношение, през 2014 г. по размер на брутния вътрешен продукт тя бе на 10-о място в света, но през 2015 г. ще изпадне от челната десетка заради поевтинелия нефт. В политически план Москва държи важен коз чрез постоянното място в Съвета за сигурност на ООН, но практически няма никакви сериозни съюзници извън бившия СССР. В същото време Русия си остава военна сила номер две в света и затова именно военната мощ е най-логичният инструмент, чрез който Путин избра да се върне като незаобиколим фактор на международната сцена. А фактът, че Башар Асад все още е законният президент на Сирия, даде възможност на руснаците да легитимират ударите на своята авиация в близкоизточната страна. Разбира се, Путин е наясно с ограниченията на своето влияние в Близкия Изток и си дава сметка, че Русия няма как да стане решаващият и дори единствен фактор, който да ускори развръзката на сирийската криза. Москва по-скоро се стреми да стигне до
ситуация на „двоен ключ“,
при която нейното мнение трябва да бъде зачитано и регионалните конфликти да се разрешават след договаряне межу Запада и Русия. Сигнали за подобен сценарий се появиха след терористичните атаки в Париж от миналия месец, когато френският президент Оланд призова „Ислямска държава“ да бъде ударена от коалиция с участието на Русия. Пак на Москва трябва да разчитат западните сили в опитите си да отстранят Асад от политическата сцена в Сирия. Ако Русия не реши да го пожертва, засега не се вижда как сирийският президент може да бъде отстранен. Особено след като ударите на руската авиация укрепиха позициите му на фронтовата линия.
Една от целите на руската операция в Сирия е да демонстрира военна мощ и да респектира потенциалните противници в триъгълника между Каспийско море, Персийския залив и Средиземноморието. Бойните действия на сирийска територия могат да се възприемат и като едно голямо военно изложение в реално време, на което Москва изпробва своите оръжия и се стреми да намери клиенти за тях. Наред с атомните реактори, бойната техника е единственият високотехнологичен продукт в доминираната от нефт и газ експортна листа на Русия. Именно в тази светлина трябва да се разглеждат руските удари по обекти в Сирия, нанесени с крилати ракети, изстрелвани от Каспийско море.
Ясно е, че Русия няма ресурс да бъде глобална сила, каквато на времето беше Съветският съюз. Тя обаче показа, че може да е регионален фактор в Близкия Изток, какъвто е и Турция. Затова свалянето на руския бомбардировач от турската авиация на 24 ноември е сблъсък между две регионални сили, които навлизат в период на конфронтация. Унищожаването на самолета Су-24 е
изключително болезнен удар
за Русия, защото тя бе поразена точно там, където смята, че е най-силна – в областта на военната мощ. Освен това Турция веднага се обърна за морална подкрепа към НАТО и я получи. Така потенциалната сирийска коалиция между Москва и Запада стана още по-проблематична, защото руският дневен ред в Сирия е фундаментално различен от този на една от най-важните държави в Северноатлантическия пакт.
Поведението на Русия в Сирия поставя на дневен ред важен въпрос: може ли Западът да си сътрудничи с Москва в Близкия Изток и в същото време да запази непримиримостта си спрямо руската агресия в Украйна? Иначе казано – възможно ли е сегментиране на отношенията с Кремъл, при което сирийският сегмент не влияе на украинския? Или в крайна сметка Западът ще отмени санкциите срещу Русия, наложени заради Крим и Донбас, в името на една по-важна цел – унищожаването на „Ислямска държава“? Засега санкциите се запазват, така че САЩ и ЕС по-скоро не правят пряка връзка между Сирия и Украйна.
Но Киев трябва да е наясно, че с времето мотивацията, накарала Западът да се изправи срещу Русия през пролетта на 2014 г., ще отслабва все повече.
Москва започна своята военна акция в Сирия в много лош момент, когато заради поевтиняващия нефт руският държавен бюджет намаля, а рублата се обезцени рекордно. Но военновъздушната операция в подкрепа на Асад не е чак толкова скъпа и Русия може да я продължи с години. Тук
рисковете за Москва
са в друга посока. Ясно е, че и след многомесечни бомбардировки „Ислямска държава“ няма да бъде унищожена и руснаците може да изпаднат в цугцванг – липса на полезен ход, защото оттеглянето ще позорно, а оставането – безрезултатно. Впрочем същият проблем имат и западните държави, които нанасят въздушни удари по „Ислямска държава“.
