На 7 декември 1970 г. немският канцлер Вили Бранд и полският министър-председател Юзеф Циранкевич подписват във Варшава договор между Федерална република Германия и Полската народна република за нормализиране на взаимоoтношенията им. С този договор Германия окончателно се отказва от своите територии на изток от линията на реките Одер-Ниса, откъснати след Втората световна война от нея съгласно Потсдамската конференция и предадени на Полша.
Задачата, с която се нагърбва Вили Бранд 25 години след края на войната, никак не е лека – той ще е първият германски канцлер, посетил страната, брутално нападната и окупирана от нацистка Германия. Варшава е градът, в който националсоциалистите затварят евреите в гето, депортират ги в концентрационни лагери и ги избиват, градът, който е изцяло разрушен през войната. Бранд знае, че за помирението с Полша има нужда от специален жест, за който намира и най-подходящия момент.
Във Варшава 7 декември 1970 г. e мрачен и студен ден. Когато полага венец на паметника на героите от Варшавското гето, Бранд не просто почита паметта на жертвите. Той пада на колене, главата му е леко сведена, смирен, може би молещ се и прекарва така повече от една минута в спомени. Една библейска сцена. Настава пълно мълчание – чува се само шумът от фотоапаратите. Общо учудване, камерите съхраняват този велик жест на покаяние. Снимките на коленичилия Бранд обикалят света. И са до днес сред най-известните мигове от германската история.
Този жест на покаяние се приема нееднозначно от западногерманските граждани. Същата вечер от полската столица Варшава Вили Бранд се обръща по телевизията към съгражданите си и обяснява смисъла на подписания договор:
„Мои скъпи съгражданки и съграждани!
Съзнавам, че това е едно тежко пътуване. За едно мирно бъдеще то ще бъде от голямо значение. Договорът от Варшава трябва окончателно да постави чертата под страданието и жертвите на едно зло минало. Той трябва да изгради мост между двете държави и между двата народа. Той трябва да отвори пътя към това, разделените семейства отново да могат да се съберат. И към това, границите да разделят по-малко, отколкото досега.
И въпреки това: този договор можеше да бъде подписан само след сериозно осмисляне в дълбините на съвестта. Не взехме решение за това с леко сърце. Твърде много сме формирани от спомени и предопределени от разбити надежди, но с добра съвест. Защото сме убедени, че трябва да се намали напрежението, да се следват договорите за отказ от насилие, да се подобрят отношенията и да се намерят подходящи форми на сътрудничество, за да постигнем европейски ред на мира.
Същевременно трябва да приемем нещата, каквито са; както са станали, също и по отношение на западната граница на Полша. Никой не ни е принуждавал към това разбиране. Ние станахме зрели. Това засяга доказателството за нашата зрялост и за куража да стигнем до познание на действителността.
Това, което ви казах през август от Москва, скъпи съгражданки и съграждани, важи и за договора с Полша: той не отстъпва нищо, което вече да не е отдавна проиграно. Проиграно не от нас, които носим и носехме политическа отговорност във Федерална република Германия. А проиграно от един престъпен режим, от националсоциализма.
Не бива да забравяме, че след 1939 г. на полския народ беше причинено най-лошото, през което той трябваше да премине в историята си. Тази неправда не остана без последствия.
Голямо страдание сполетя и нашия народ, преди всичко нашите източногермански сънародници. Ние трябва да бъдем справедливи: най-тежката жертва принесоха онези, чиито бащи, синове или братя загубиха своя живот. Но след тях най-горчиво плати за войната този, който трябваше да напусне родината си.
Не приемам легендите както немски, така и полски: историята на германския Изток не може да се описва произволно.
Нашите полски партньори в тези разговори знаят какво бих искал да им кажа още веднъж в родината им с цялата яснота: този договор не означава, че ние признаваме неправдата или оправдаваме насилнически действия. Той не означава, че легитимираме с по-късна дата прогонванията и изселванията. Затаените чувства на неприязън нарушават почитта пред скръбта за това, което е загубено – загубено „в болки, войни и мъки, в безспирни сълзи“, както го каза силезиецът Андреас Грифиус в края на Тридесетгодишната война. Никой не може да избяга от тази скръб, нас ни боли от загубеното. И изпиталият страдания полски народ ще зачете нашата болка.
Имена като Аушвиц ще придружават още дълго време двата народа и ще ни напомнят, че адът на земята е възможен; ние го изживяхме. Но именно този опит ни кара да се заемем решително с предизвикателствата на бъдещето. Бягството от реалността създава опасни илюзии. Казвам: утвърдителното „да“ на този договор, на помирението, на мира, е признание и обявяване за общата немска история.
Ясното историческо съзнание не търпи неизпълними претенции. То не търпи също така онези тайни съмнения и уговорки, за които предупреждава гражданинът на Източна Прусия Имануел Кант в есето си „За вечния мир“. Ние трябва да отправим погледа си в бъдещето и да стигнем до познанието за морала като политическа сила. Трябва да счупим оковите на неправдата. Като вършим това, ние осъществяваме не политика на отказването, а политика на разума.
Договорът между Полша и нас – договор, както той се нарича официално, за основите за нормализиране на взаимоотношенията – не замества формалния мирен договор. Той не засяга правата и отговорностите на четирите сили за Германия като цяло. Той не обезсилва предишните договорни задължения нито на едната, нито на другата страна.
Подчертавам това изрично, тъй като естествено продължава да е валиден фактът, че нашето активно съдействие в западноевропейските общности и нашето твърдо установено място в Атлантическия съюз образуват основата, от която ние се стремим да създадем нови, по-добри отношения с народите от Източна Европа. Само когато разглеждаме тези неща в тяхната цялост, става ясно какво означава този договор за мира, за разделената германска нация и за обединена Европа. Една Европа, която може да бъде създадена не с празни декламации, а само с целенасочена работа. Нищо днес не е по-важно от създаването на един сигурен мир.
Тези неща нямат алтернатива. Мирът не е възможен без европейска солидарност.
Всичко, което ни доближава до тази цел, е добра служба на народа ни и преди всичко служба на тези, които идват след нас.“
Жестът на канцлера се натъква на немалко критики и в Германия, и в Полша, но за целия свят е ясно едно: Вили Бранд олицетворява новата мирна Германия. Той развива така наречената Източна политика – за намаляване напрежението с държавите от източния блок. Именно заради това през 1971 г. получава Нобелова награда за мир.
Човекът, който впоследствие става канцлер на Германия, е роден на 18 декември 1913 в Любек под името Херберт Ернст Карл Фрам. Дядо му го свързва отрано със Социалдемократическата партия, а по-късно той се присъединява към Социалистическата работническа партия, забранена непосредствено след поемането на властта от Хитлер през 1933. През пролетта на същата година бяга в Норвегия под псевдонима Вили Бранд. И оттам се бори не само против режима на Хитлер, но и срещу всички фашистки управници в Европа, ангажира се и в Испанската гражданска война. През 1947 се връща в Германия.
Бранд е канцлер на Федерална република Германия от 1969 до 1974 г.. Председател на Германската социалистическа партия от 1964 до 1987 г. Кмет е на Западен Берлин в периода 1957-1966 г. Вицеканцлер и министър на външните работи на ФРГ от 1966 до 1969 г. Става председател на Социалистическия Интернационал през 1976 г.
Вили Бранд доживя падането на Берлинската стена и обединението на Германия. Умира на 8 октомври 1992 г.
